Из „Паломар“ – Итало Калвино

ПАЛОМАР ПАЗАРУВА

Килограм и половина гъша мас

Гъшата мас се предлага в стъклени буркани и според етикета, написан на ръка, всеки един от тях съдържа: Две парчета угоена гъска (краче и крило), гъша мас, сол, пипер. Нето тегло: килограм и петстотин грама.“ Меката, белезникава гъстота, която изпълва бурканите, поглъща светския шум – една кафява сянка се надига от дъното и като в мъгла от спомени прозират пръснатите из маста гъши крайници.
Господин Паломар се реди на опашка в една парижка колбасарница. Предстоят празнични дни, но тук блъсканицата е обичайна за всяко време, защото той е един от добрите магазини на столицата, оцелял по чудо в квартал, където намалението на търговския оборот, данъците, ниските заплати на консуматорите, а сега и стопанската криза са довели до фалита на старите магазинчета, заместени едно след друго със супермаркети.
Докато чака реда си на опашката, господин Паломар съзерцава бурканите. Опитва се да ги вмести сред спомените си за онова тлъсто ястие от задушено месо с боб, чиято главна съставка е гъшата мас; но не му се притичва на помощ никакъв вкусов или гастрономически спомен. И все пак името, представата, идеята го привличат, събуждат внезапна приумица, свързана не толкова с глътката, колкото с еротиката – от планина гъша мас изниква женска фигура, която маже с бяло розовата си кожа и той вече не вижда как си проправя път към нея сред гъстите вълни, как я прегръща и двамата потъват заедно.
Прогонва неуместната мисъл от главата си, вдига поглед към тавана, където наред с коледните гирлянди висят салами като плодове от клони в Страната на изобилието. Навсякъде наоколо му, по мраморните рафтове, изобилието тържествува в разработените от цивилизацията и изкуството форми. В резените дивечов пастет с различен вкус са фиксирани завинаги скокът на елена и полетът на яребицата. Желетата от фазан се разстилат в сиворозови цилиндри и като доказателство за произхода им, на върха им са побити по два птичи крака, които издават кривите си нокти сякаш от благороднически герб или от ренесансова мебел. Под желатиновата обвивка изпъкват като големи бенки черните трюфели, подредени в редица като копчетата по костюма на Пиеро, или като нотите на партитура, за да очертаят различните розови лехи от чернодробни пастети,
нарязани колбаси, пръстени гърнета с кървавици, ветрилата от сьомга, фаршированите ангинари, украсени като трофеи. Лайтмотивът на черните кръгли кутийки с хайвер обединява разнообразието на експонатите, сякаш господа в смокинг са заобиколили по време на бал с маски пъстрата тълпа от млади жени.
Сиви, безлични и свъсени са обаче хората, които се провират между витрините с любезни и делови продавачки, облечени в бяло. Блясъкът на сандвичите със сьомга и лъскава майонеза изчезва, погълнат от тъмните пазарски торби на клиентите. Безспорно всеки от тях знае точно какво иска, посочва непоколебимо с пръст целта си и ловките пръсти на продавачките ровят из планините воловани, бели кървавици и варена наденица.
Господин Паломар би искал да долови в погледите поне отражение от очарованието на тези богатства, но лицата и жестовете си остават нетърпеливи и отегчени лица на хора, затворени в себе си, с опънати нерви, загрижени само за онова, което има или няма тук. Никой не му се струва достоен за епикурейската слава, разстлана по витрините и щандовете. Подтиква ги алчност, в която няма радост и младежки порив, но въпреки това съществува дълбока атавистична връзка между тях и онези храни, сродни по субстанция с тях, плът от тяхната плът.
Господин Паломар установява, че изпитва чувство, сходно на ревността – би му се искало купите с пастет от дива гъска и заек да покажат, че предпочитат него пред другите, да признаят, че единствен той заслужава техните дарове, ония дарове, които природата и културата са предавали на поколенията с хилядолетия и които не трябва да попаднат в скверни ръце! Нима обзелото го трепетно въодушевление не е белег, че единствен той е избраникът, единствен той е заслужилият да вкуси от този рог на изобилието? Оглежда се, очаквайки да прозвучи химн във възхвала на това изобилие. Не, нищо не прозвучава. Всички тези лакомства събуждат в него приблизителни и неопределени спомени, въображението му не свързва инстинктивно вкусовете с представите и имената. Пита се дали лакомията му не е предимно ментална, естетическа, символична.
Изглежда, че колкото и искрено да обича желетата, те не го обичат, защото чувстват, че погледът му превръща всяка гозба в документ на историята на цивилизацията, в музеен предмет.
Господин Паломар би искал опашката да се придвижва по-бързо. знае, че ако прекара още няколко минути в този магазин, ще добие убеждението, че сред всички той е най-невежият, най-чуждият, най-отритнатият.

ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА ПАЛОМАР

Различният чехъл

По време на пътуването си в една страна на Ориента господин Паломар е купил от пазара чифт чехли. Завърнал се вкъщи той се опитва да ги обуе, но установява, че единият чехъл е по-голям от другия и се изхлузва от крака му. Спомня си стария продавач, седнал по турски в една ниша на пазара пред огромен куп разбъркани чехли с различни размери. Вижда го как рови из купа, за да намери чехъл по мярка на крака му, и как му го подава, за да го пробва, и как после отново рови и му подава предполагаемия еш, който господин Паломар взема, без да изпробва.
„Може би сега – мисли господин Паломар – някой друг ходи из онази страна с два различни чехъла“ и вижда слабата, прегърбена фигура на човек, който прекосява пустинята, накуцвайки, защото единият чехъл се изхлузва от крака му при всяка крачка или стяга присвитото му стъпало, понеже е тесен. „Мобе би и той в този момент мисли за мен, надява се да ме срещне, за да си разменим чехлите. Връзката помежду ни е много по-конкретна и по-ясна от отношенията, установени между които и да било двама души. И все пак никога няма да се срещнем.“ Решава, че ще продължи да носи двата различни чехъла от солидарност към непознатия си другар по участ, за да поддържа живо усещането за това тъй рядко допълване, за това отражение на накуцващи стъпки от един континент в друг.
Мъчи се да си представи този образ, но знае, че не отговаря на истинския. Лавина от серийно изработени чехли периодично се изсипва в купа на стария търговец от онзи пазар. В дъното на купа винаги ще останат два различни чехъла, но докато търговецът не е изчерпал всичките си запаси (а може и никога да не ги изчерпи, може да е умрял и дюкянчето му с цялата стока да е преминало към наследниците), достатъчно е човек да потършува в купа и все ще намери еш на своя чехъл. Само с разсеян клиент като него би могло да се случи такава грешка, макар че могат да минат векове, преди последиците от тази грешка да се отразят на друг посетител на онзи стар пазар. Всеки процес на разпадане на реда в света е необратим, но резултатите биват прикрити и забавени от безбройните неограничени възможности за нови симетрии, комбинации и чифтосвания.
Ами ако неговата грешка е допринесла само да заличи някоя предишна грешка? Не би ли могло да се приеме, че разсеяността му е внесла ред, а не безредие? „Може би търговецът много добре е знаел какво прави – мисли си господин Паломар. – Като ми е дал два различни чехъла, той е поправил едно несъответствие, което от векове се е криело в онзи куп от чехли, предавани от поколение на поколение все на същия онзи пазар.“
Може би непознатият му другар по участ е накуцвал в друга епоха и съразмерността на стъпките им сега се повтаря не не само от един континент в друг, но и след толкова века. Господин Паломар се чувства солидарен с него не само по тази причина. Продължава да шляпа мъчително с двата различни чехъла, за да утеши духа му.

Превод: Божан Христов

Из сборника Итало Калвино – Невидимите градове – Народна култура, София 1990
Italo Calvino – Palomar, 1983

Итало Калвино

Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Източник: Издателство Koлибри