„Bombay Boulevard“ – Neela Bhagwat in a liveconcert with Lenneke van Staalen – Violin, Marion von Tilzer – Piano, Heiko Dijker – Tabla. A wonderfull meeting of Classical Indian and Jazz Piano.

The Alps meet India. Marion von Tilzer – Kirvani Revisited

Едно вдъхновяващо интервю:

Еманюел Беар – любимата на вятъра
Актриса на инстинкта съм, признава френската филмова дива

От Андроника Мартонова, Париж – София
14 юли 2001

“Тя беше на същото мнение / с този, когото преследваше. / И тъй като плътно го следваше, / без капка съмнение, / тя изглеждаше тъй сякаш с вятъра беше се любила. / Тъй сякаш изглеждаше.”
Стихът великолепно подхожда на Еманюел Беар. И нищо чудно, защото той е част от песен на баща й – известният френски певец Ги Беар. Наричат актрисата дивата на френското кино. Заради женственото излъчване – примамливо, топло и същевременно неземно. Неуловимият й начин на превъплъщение в крайно различни роли привлича стойностни режисьори като Едуард Молинаро (“Нежно за любовта”, 1985), Жак Ривет (“Красивата драка”, 1991), Андре Тешине (“Не целувам”, 1991), Клод Соте (“Сърце през зимата”, 1992; “Нели и г-н Арно”, 1995), Клод Шаброл (“Адът”, 1994), Режис Верние (“Френска жена”, 1995), Браян де Палма (“Невъзможна мисия”, 1996).
Името на Еманюел Беар (родена на 14 август 1965 в Сен Тропе) дълго време се свързваше и с това на актьора Даниел Отьой, с когото имат две дъщери. Сега Беар има и малък син от втория си съпруг. Въпреки семейните задължения актрисата продължава активно да играе. Последните филми с нейно участие са “Преоткритото време” (1999, на Раул Руиз) и “Сантименталностите на съдбата” (2000, на Оливие Асаяс). В момента снима “Осем жени” на Франсоа Озон в компанията на Фани Ардан, Даниел Дарио, Катрин Деньов, Изабел Юпер.
Специално за “КапитЕл” със съдействието на UNIFRANCE (национална структура за световно разпространение на френско кино) Еманюел Беар разказа редове от своите дневници.

Пророчески сенки в профила

Актриса на инстинкта съм. При мен физическото усещане е по-силно от интелектуалното. Поддавам се на резки емоционални амплитуди. Ако партньорът ми не е изобретателен и постоянно не ме изненадва, не ми е интересно. Трябва ми провокация, за да отреагирам. За да се усмихна или засмея, преди това имам нужда да викам и плача.
Така е и в реалния живот. Не мога да планирам, нито да подреждам нещата от живота. Често греша, защото ми липсва рационалното.
Имам особена вътрешна норма – ако не чувствам, че се намирам на точното място в точното време, нищо не се получава.

Баба ми мечтаеше да е актриса. Но в гръцкия квартал, защото тя е гъркиня, израснала в Турция, това се възприемало като занимание близо до проституцията. Майка ми беше много хубава, манекенка. Снимала е три филма, единият е на Годар. След което хлопна вратата на киното. Аз я отворих, и то с любов. Или както баща ми на времето пророкува: “Ти ще станеш актриса, защото си много влюбчива!”

Диаболичен танц между две срещи

Дебютът ми е при режисьора Жан Пуртале. Подготвяйки филма си “Утре, хлапета”, той се сетил за лицето на майка ми, която познавал. И си казал, че такъв тип момиченце му трябва. Но от срещата им минали 15 години, така че Пуртале се отказал да я дири. Един ден случайно попадна в село Бавалон. Бях на 11 години и летувах там с майка ми. Пуртале веднага ме избра за детската роля, без да знае чия дъщеря съм. Влюбих се в актьора – Нийлс Арестръп, а имах гадже. Чудех се кого да избера. По време на снимките с част от екипа катастрофирахме. Колата се обърна по време на буря и едва на умрях. Един голям камък ни спря, вместо да се разбием в него.

Много танцувам – танцът най-добре изразява природата ми. Занимавах се с балет като дете, но с възрастта фигурата ми се промени. Плюс това професионализмът изисква сериозно отношение, а аз съм много мързелива. В произхода ми, който е гръцки, руски и испански, трептят други ритми. Танцът трябва да е див, животински, да изгаря не само тялото, но и душата.

Монреал. Там живях известно време без родителите си, учех английски и работех като детегледачка. (Всъщност едва когато застанах очи в очи с Том Круз и Джон Войт в “Невъзможна мисия”, започнах да разбирам този език!) Бях на 15 и стоях в една дискотека. Дойде някакъв тип и ми каза: “Здравейте, аз съм Робърт Олтман и бих искал да ви снимам в моя филм.” След което остави визитката си. Веднага реших, че е някакъв сваляч. Прибрах се и казах на хазаите какво ми се е случило. Тогава разбрах, че Олтман е един от големите режисьори на Америка. След няколко дни му се обадих, направихме пробни снимки. Във филма щяха да играят Дейвид Бауи и Джералдин Чаплин. Целият подготвителен период бе минал – костюмите бяха ушити, режисьорската книга – готова, и изведнъж край. Всичко свърши. Така и не разбрах защо Олтман не засне филма. Не го преживях мъчително, защото още нямах твърдо намерение да ставам актриса.

Емоционални белези

Клод Шаброл, Клод Соте, Жак Ривет, Режис Верние, Оливие Асаяс… При всеки един от тях се чувствам добре. Всеки ме усеща по различен начин. Връзката между актьор и режисьор е любовна: в определено време двама души се срещат, обичат се, имат какво да си кажат. След което се разделят като приятели, защото по-далеч не могат да отидат. Понякога много боли. Например с Ривет нищо повече не можем да направим. Недостижимият връх бе “Красивата драка”. Казвала съм му го. Оливие Асаяс пък успя бавно да навлезе в най-дълбоките ми чувства. А емоционално най-силно ме е белязал Клод Соте. Ако трябва да избера само едно име от киното, то ще бъде неговото.

Роми Шнайдер – няма друга актриса, която така да ме е разтърсила. Тя се раздаваше докрай, безвъзвратно. И плати много висока цена за това. Спомените ми за нея се сливат в едно цяло. Виждам погледа й, погледа й…

Мразя да бъда гола. Всъщност обожавам, но не пред другите. Когато трябваше да снимаме такива сцени в “Красивата драка”, треперех през цялото време. А Мишел Пиколи не трепваше. После тичах да се крия от срам. Веднъж Ривет ме намери и каза, че съм прекрасна. Мисля, че това е филмът, в който съм играла най-искрено.

Въртящи се колела

В мен се въртят две противоречия. Едното крещи: “Вземи ме, твоя съм!”, а другото: “Не можеш да ме притежаваш!”

“Нежно за любовта” на Едуард Молинаро бе първият ми истински звезден филм. Няма никога да забравя една вечеря преди снимките при Едуард и съпругата му Катрин. Беше поканен и още един от актьорите – Даниел Отьой, който през цялото време ме дразнеше, а накрая за капак ми предложи да ме изпрати до нас. Аз твърдо не исках. Толкова бях изнервена, че вече не исках и филма да снимам. Даже на другата сутрин отидох при агентката си и заявих, че с такъв вулгарен тип като Отьой няма да стоя пред камерата. А тя ми отвърна: “Ама защо – той е такъв срамежлив и тих човек. И прекрасен актьор. Скоро ще стане известен!” Преглътнах. Снимките тръгнаха. Първа сцена: разхождаме се с Отьой ръка за ръка из някаква алея, аз спасително си мисля за Роми Шнайдер и нищо друго не ме интересува. Втора сцена: трябва да наемем велосипеди и да се състезаваме по алеята. Малко преди Молинаро да извика “Камера, начало”, Отьой ми казва: “Първият, който пристигне на финала, кани другия на вечеря.” Никога по-шеметно не съм въртяла педалите. Не исках да бъда канена, още по-малко – да каня. Държах на свободата си… Сега държа и на един съвет за трудни ситуации, даден ми от Отьой: “Седни на брега на реката и гледай как врагът ти преминава.” Спирам дотук, останалото го знаете. Филмът стана много хубав.

Не бих отишла нито в Холивуд, нито на Бродуей както Жулиет Бинош. Освен ако не срещна изключителен човек, който да ми вдъхне куража да живея в друга страна и да не говоря майчиния си език. Има и още нещо. С всеки изминал ден ставам все по-малко актриса и все повече влюбена, съпруга, майка. Водя децата на училище, сервирам закуска на мъжа си. Не мога да пътувам авантюристично. Трябва да поправям домашни.

Paroles, paroles*

Обичам да пиша. Дневници. Това е вид общуване, начин да говориш, без да досаждаш на другите, търсене на отговори. Предпочитам да си стоя вкъщи, вместо да ходя на кино или на театър, и да пиша. Мога да изгоря всичко някой ден, а може би – не. Представям си как децата ми отварят някакъв стар скрин, разлистват пожълтели страници и узнават нещо ново за майка си. За това какво е чувствала в даден момент; кой я е обичал…

Баща ми… Идва да ме вземе и ми казва, че отиваме при Луи Арагон, който е на смъртно легло. Сепнах се: “Така ли? Не е ли вече умрял?” После се размислих. Аха, това бе онзи, дето едва го учих наизуст в училище. Не му обичах поезията. В болницата сме. Арагон лежи омаломощен, но взима ръката на баща ми. Отегчавам се и зяпам настрани. Навсякъде из стаята – по стените, гардероба, бяха налепени стари писма, любовни думи. И снимки на една единствена жена – Елза Триоле. За първи път в живота си – бях 17-годишна – виждах жив пример за това как се обича само един човек. Не знаех, че е възможно. Без този случай едва ли бих могла да изрека репликата на героинята ми Полин от “Сантименталностите на съдбата”: “Любовта – та това не е ли целият живот?”

* Думи, думи (фр.) Рефрен от прочутата песен на Далида в дует с Ален Делон

Източници:
www.capital.bg
и
allocine.fr

Попитали Радио Ереван, какво е знамето на Армения?
Отговор: Един метър плат и три метра уста.

Доверен източник съобщава още:

„Попитали Радио Ереван:
-Защо е кофти да си яйце?
След кратък размисъл Радио Ереван отговорило:
-Защото се чукаш само веднъж в живота си!

Питат Радио Ереван:
- Българите могат ли да донесат пръст от Луната?
Отговорът на радиото е:
- Могат, ама среден…

Питат Радио Ереван:
- Какво е това щастие?
- Съчетание между крепко здраве и слаба памет! – отговаря радиото.

Попитали Радио Ереван:
- Какво ще се получи, ако се направи кръстоска между жираф и куче?
Отговорът бил:
- Хибрид, който лае по ниско прелитащи самолети…

Попитали Радио Ереван.
- Може ли една хубава жена да не изневери?
- Може, но язък за хубостта й.

Питат Радио Ереван:
- Какво си мисли куче в пустиня?
След дълго мълчание радиото отговаря:
- Ако не видя скоро дърво, ще се напикая!!!

Попитали Радио Ереван: Коя жена е порядъчна?
Радио Ереван отговаря: Затруднявате ни, моля, обърнете се към Радио Париж.
Радио Париж: За нас порядъчна жена е тази, която има един съпруг и един любовник.
Радио Ереван се обажда възмутено: Как, за нас това е непорядъчна жена!
Радио Париж: За нас непорядъчна жена е тази, която няма нито съпруг, нито любовник.
Радио Ереван: Как, за нас това е самотна жена!
Радио Париж: За нас самотна жена е тази, която има само един съпруг.

В някогашния Съветски съюз питат Радио Ереван ще има ли при комунизма пари:
Радио Ереван прави справка и съобщава:
- От Кремъл ни казаха, че няма да има. От Белия дом казаха, че ще има. Следователно и тогава, както и досега, едни ще имат, а други няма да имат пари.

Попитали Радио Ереван какво ще се случи, ако всичката глупост от парламента изчезне.
- Нищо в природата не се губи – отговорили оттам. – Като изчезне отнякъде, ще се появи на друго място. И там ще бъде новият парламент.

- Защо няма жени футболни коментатори?
- Защото не е по човешките възможности да се играе толкова бързо – отговорило радиото.

Попитали Радио Ереван как се нарича мъж, който не ползва презервативи.
От радиото отговорили:
- Татко.

Някакъв човек се обажда на Радио Ереван:
- Добър ден, скъпо мое радио. Аз ви се обаждам, за да се оплача. Ние сме много бедно семейство. Всъщност ние сме толкова бедни, че ползваме едно и също бръснарско ножче четирима души. С това ножче аз и баща ми си бръснем брадите, а майка ми и сестра ми си бръснат краката. Кажете, може ли да е по-лошо?
Радиото помълчало малко и отвърнало:
- Всъщност, да – може да е и по-лошо. Можеше с това ножче вие и баща ви да си бръснете краката, а майка ви и сестра ви да си бръснат брадите…

Попитали Радио Ереван: Що е човек?
Радиото стои безмълвно. След месеци отговаря:
- Дълго не намерихме отговор на този въпрос. След консултация с Радио Скопие даваме техния отговор. И така, що е човек?
Отговор: Лайно сo пари.
- А какво е лайно?
Отговор: Човек без пари.
- А какво са пари?
Отговор: Парите са море, дето от лайното правят човек…

Питат Радио Ереван:
- Защо само 30 процента от жените попадат в рая?
- Защото, ако бяха повече, това щеше да е адът.

Питат Радио Ереван:
- Коя е най-интересната книга за всички времена?
- Телефонният указател, защото можеш да чуеш автентичния глас на главните герои.

Питат Радио Ереван:
- Каква е разликата между еротиката и порното?
- Във фокусировката на камерата.

Попитали Радио Ереван:
- Какво е кавалерство?
- Държанието на един мъж към жената на друг мъж.

Попитали Радио Ереван“
- Как се нарича жена, която бие мъжа си?
Радиото отговорило:
- Курабийка.

Попитали Радио Ереван:
- Коя жена винаги знае къде е мъжът й?
Радиото отговорило:
- Вдовицата.

Студентка пушачка се обърнала към Радио Ереван:
- Доколкото знам, човешките пороци са три – к*рварлък, пиене и пушене. Защо ректорът е решил да наказва само за единия от тях – пушенето?
Замислило се Радио Ереван…
- Няма друго обяснение – отсякло то. – Защото другите два ги притежава той.

Може ли жена да забременее от давилови капки?
- Да, може, зависи от капките на
г-н Давилов.

Попитали Радио Ереван:
- Какво се случва в последния епизод на сериала „Трима братя, три сестри“?
Радиото отговорило:
- Оргия.

Питали Радио Ереван:
Как се прави пешеходна пътека?
А то отговорило:
- Еми как, пускат да мине една зебра и през това време профучава един валяк.

Питали Радио Ереван:
- Какво означава кръст върху кръст?
Радиото отговорило:
- Поп върху медицинска сестра.

Радио Ереван мълчи 6 часа и на седмия се обажда:
- Драги слушатели, завърши емисията за глухонемите…

Попитали Радио Ереван:
- Какво трябва да направи човек, ако види малко зелено човече.
Радиото отговорило:
- Трябва веднага да пресече улицата.

Попитали Радио Ереван как една пълна жена може да отслабне.
- Разбира се, с диета, редовна гимнастика… – започнало радиото.
Тогава се намесило турското радио:
- Вай, вай, вай, сакън, не разваляйте хубавата жена!“

Източник: в-к Стандарт

http://www.standartnews.com

(UPI Photo/Mohammad Kheirkhah)

Итало Калвино – Пламъците в пламъци (1975 г.)

Огънят се пази в заключеното светилище на храма на Заратустра. Ключ от него има само маубадът и единствено той може да влиза; по време на ритуала пламъкът се вижда през желязната решетка.
Храмът представлява малка модерна вила сред скромна градина в Язд, град близо до пустинята в Централен Иран. Маубадът е млад индус парсѝ от Бомбай (повече от хиляда години тези персийци поддържат жива в Индия религията на своите прадеди, избягали от Персия след завоюването й от исляма): жрецът е красив, с горда осанка и от него лъха известна надменност; бялата туника, бялата шапчица и белият воал през устата, който предпазва огъня от заразата на човешкия дъх, му придават изглед на хирург. Подклажда с ръжена огъня, добавя по някое парче сандалово дърво в мангала, като отправя молитви към Ахура Мазда (един от върховните богове в древноперсийската религия, създател на небето, земята и човека и покровител на нацията. – Б. р.) с монотонен псалмодичен глас, започващ с шепот, за да стигне постепенно до най-остри тонове; спира, мълчи, удря една камбана, която отеква с високи трептения. На жреца пригласят литаниите на група жени, събрани в храма. Лицата им са покрити с пъстри забрадки. Те са свели смирено глави над малки книжки, от които четат молитви на съвременен език, докато маубадът извършва богослужението на езика на Авестата (Авеста – събирателно понятие за свещените книги на зороастризма. – Б. р.), запазил най-древните индоевропейски езикови пластове.
Нима за да чуя ехото на маздеистите зародиши на човешкия говор, съм тук сред последните хранители на един език, предаван непокътнат писмено и говоримо в течение на хиляди години? Или да видя дали се различават с нещо от всички други огньове огньовете, за които се предполага, че горят още от времето на Кир, Дарий и Артаксеркс, поддържани в непрекъсната поредица от жарави, неоставяни никога да загаснат, пазени на скрито през тринадесетте века ислямска власт, подклаждани със сандалово дърво, отлежало и цепено винаги по един и същ начин, така че да дава светъл пламък без каквато и да е сянка от дим?
Моето пътуване в Иран стана по време на последния период от царуването на шаха, който преследваше много категории хора, но не и вярващите от маздаистката религия (онези, които ние наричаме последователи на Заратустра или по-общо – „почитатели на огъня“). Противопоставяйки се на прекалената власт на мюсюлмано-шиитското духовенство, династията пахлави (още от възкачването на престола на бащата на днешния шах) се обяви за мирска и толерантна спрямо малцинствените религии; така капризната логика на политическите равновесия даде отново свобода на култа към Ахура Мазда, който не само в изгнание в Индия, но и в тези отдалечени райони на Персия е бил практикуван тайно около вечни огньове в планините и по къщите.
Предпазливи като всеки живеещ сред неверници, маздеистите продължават да държат огъня скрит и заключен и позволяват той да бъде гледан само през решетка. Но винаги, даже когато огньовете горели в жертвениците високо по монументалните стълбища на Дариевия Персеполис, действителното светилище е представлявало стаичка без прозорци, проветрявана от тесни процепи, без никакъв достъп на слънчеви лъчи. Там пламъците, подклаждани със сандалово дърво, отлежало до пълното изпаряване на всичките му земни сокове, хиляди пъти погасвали и хиляди пъти възраждали се от собствената си пепел, се пречиствали от шлаката на злото, която замърсява всичко – звезди, растения, животни и особено човека. Свещеният огън свети в тъмнината, но не бива да смесва светлината си с дневната светлина, изложена на всякакви поквари и зарази. Достатъчни да го омърсят са дори човешките очи, ако го погледнат с безразличие като нещо, което не се различава от другите неща: какъвто е например моят поглед, поглед на човек, който напразно се опитва да възвърне значението на древните символи в свят, консумиращ всичко, каквото вижда и мрази. Истинският огън е скритият: за да науча това ли съм дошъл тук?
За да открием последователите на Заратустра в Язд, трябваше да прекосим надлъж и нашир един почти безлюден квартал – сред слепи стени от глина и слама или от кирпич, с тераси върху ниските покриви, от които надникваше по някое момче, край скупчени старици, насядали пред някой вход или под навеси около запалени свещи. Тук религията на жените се познава по наметалото на главата; в този квартал пъстрите забрадки преобладават над черните чадори. През една порта, през дълъг коридор и през няколко свързани един с друг двора стигнахме до ниска зала, в която горяха много свещи под снимки на покойници: нещо като параклис, място за частен култ; огънят, прочутият огън, тук бе представен от тези слаби пламъчета. Любезният минувач, когото заговорихме на улицата и който ни доведе дотук, се мъчи да ни даде някакви обяснения, но те се губят в липсата на общ език; разбираме, че няма нищо против да ни заведе и до главния храм, но само за да се убедим, че е затворен и че може да ни го покаже само през решетката на главния вход: една анонимна модерна сграда. Разпитвайки наоколо, научаваме, че се очаква утре тук да дойде екип на чуждестранна телевизия, за да заснеме службата. В местната редакция на държавната телевизия, към която се обърнахме, един служител с пет портрета на шаха по стената и на бюрото (черно-бели и цветни снимки на шаха на трон, на кон, с жената и децата) уреди присъствието ни на заснемането на ритуала.
Ето ме и вътре в храма, след като ме накараха да си сложа бяла шапчица на главата и да си сваля обувките (косите и подметките са най-опасните носители на зараза), но всичко, което виждам, засега ми изглежда страшно далечно. Далечно от какво?

Какво търся сред верните на Ахура Мазда, първия бог, разкрил се на индоевропейците под формата на висше трансцендентално начало? Какво може да означава за мен този брадат профил с две големи крила отстрани, който се повтаря навсякъде – от барелефите в двореца на Дарий в Персеполис до скромната съвременна наредба в тази заличка? Това е стилизирана човешка фигура в профил с дълга къдрава брада, къдрава коса и цилиндрична шапка на главата. В ръката си държи кръг и сам е заобиколен от по-голям кръг, от който се разперват две големи крила, може би орлови, и нещо, прилично на светкавици; вижда се само бюстът на фигурата, обрамчен от кръга с крилата, подобно на авиатор, инсталиран в кабината на първокласен летателен апарат. Би било естествено да се вярва, че това е самият Ахура Мазда, но няма да изпадам в такава груба грешка, защото знам, че един невидим и вездесъщ бог не може да бъде изобразяван (всъщност и Ахура Мазда е само начин на изразяване, а не име): най-много ще да е някаква божествена еманация, която се спуска от небето над главите на императорите, или небесен прототип на техни величества, което ние днес можем да схванем като съд над нас, благословия, за която да молим, или образец, който да се стремим да постигнем.
Изобщо Ахура Мазда остава далеч, даже и в този храм с неоново осветление, с бели метални столове и с облечения в бяло жрец, доволен, че може да извърши ритуала си пред телекамерите. По стените са окачени само няколко украшения: картина, на която е изобразен Заратустра в стила на ориенталските народни олеографии, огледало, календар, на който емблемата на брадатия с кръга стои над иранския трибагреник.
Единственият възможен образ на Ахура Мазда е огънят: без форма, безграничен, огън, който сгрява, изгаря и се разпростира в игривостта на ослепителните си езици, променящи всеки миг цвета си; огънят, който отслабва в бавната агония на жертвеника, скрива се под сивата пепел и внезапно се възражда, разперва островърхите си крила, набира сила и избухва в буйни пламъци. не ми остава друго, освен да вперя поглед в сиянието на пламъка, който се издига от скрития мангал, да гледам мъжете и жените, които се молят на огъня, и да се опитам да си представя как го виждат те. С влечение и страх, както го виждам аз? Без съмнение: като приятелска сила, необходимо условие за нашето съществуване. Но влечението, което видът на огъня упражнява върху ни, е по-мигновено от всяко разсъждение, инстинктивно като уплахата, която огънят вдъхва като вража, разрушителна и смъртоносна сила. Извън всичко това вярващите виждат в огъня елемент, съвместим с онова, което е длъжно да се подчинява на кръговрата на живота и смърта, един толкова абсолютен начин на съществуване, че те го свързват с идеята за идеалната чистота. Навярно е така, защото човекът може да го укроти, но не и да го докосне. Защото в него не може да живее нито едно живо същество. Недосегаемо ли е за човека чистото? Онова, което изключва от себе си живота, ли е чистото? Онова, което живее, отърсвайки се от тяло, обвивка и опора? И ако чистотата е в огъня, как може да се пречиства огънят? Като бъде изгорен? Огън, изгарян от огън, ли е това, което маздеистите почитат в своите молитви? Един пламък, хвърлен на пламъците?
Звездите продължават вечно да изгарят и да преизгарят горивото си. Небосклонът се състои от жертвеници, които се разгарят и изтляват, от супернови нажежени звезди, от постепенно гаснещи гиганти, от изпепелени останки от бели звезди-джуджета. И земята е огнено кълбо, което разширява кората на континентите и океанските дъна. Вселената е един пожар. какво ли ще стане, когато всички запаси от сандалово дърво на атомите изтлеят от мангалите на звездите? Когато пепелта на пепелта бъде изконсумирана в жаравата с неосезаема топлина? Когато кладите на галактиките се превърнат в мрачни вихри от сажди? Как да възприемем един огън, който гори от началото на времето и който няма никога да загасне?
Светът, който обитавам, се владее от науката и фундаментът на тази наука е трагичен: необратимият процес, който води света към разпадане сред облак от топлина. Видимите и обитаемите светове ще се превърнат в прах от частици, които няма да могат да приемат отново форма, сред които няма да се различава абсолютно нищо – близкото от далечното, преди и след… Тук, сред вярващите в Ахура Мазда, чрез огъня, пазен на тъмно, който моубадът подклажда и приспива под звуците на своите псалми, ми бе показана същността на Вселената, която се проявява единствено в горенето, която я разяжда непрекъснато, формата на пространството, което се свива и разпуска, пукотът и пращенето на времето. Времето е като огъня: ту избухва в буйни пламъци, ту тлее, погребано под бавното карбонизиране на ерите, ту се разпростира в светкавични и непредвидими зигзаги, винаги устремено към единствената си цел: да изяжда всичко – и себе си. Когато загасне и последният огън, ще свърши и времето; затова ли последователите на Заратустра не оставят огньовете им да угаснат? Онова, което ми се струва, че почвам да разбирам е следното: да се оплакваме, че стрелката на времето върви стремително към нулата, няма смисъл, защото всичко, съществуващо във Вселената, което бихме искали да спасим, както и самият факт, че съществуваме, не е нищо друго освен това горене; няма друг начин на съществуване освен този на пламъка.
Кой знае дали бих могъл да открия в Авестата формула, която да изрази тези мисли? Но засега, прибягвайки до моята западна памет, ми стига репликата на един поет. На онзи, който го запитал: „Ако се подпали къщата ви, какво най-напред ще се опитате да спасите?“, Жан Кокто отвърнал: „Огъня.“

Превод: Никола Захариев

http://zsoleimani.com/2007/09/23/zoroastrianin-iran/

1974 г.

Има едно лице, което колекционира пясъци. Пътува по света и стигне ли на някой морски плаж, на бреговете на река или езеро, в някоя пустиня или степ, взема шепа пясък и я отнася със себе си. Като се върне, в дома му го очакват подредени на дълги рафтове стотици стъкленички, в които събраният на брега на Балатон фин сив пясък, снежнобелият от Сиамския залив, червеният, отлаган от река Гамбия по течението й през Сенегал разгръщат бедната си цветова гама, напомняща еднообразието на лунната повърхност, макар да са различни по структура и състав, като се почне от белия и черен чакъл на каспийските плажове, който сякаш все още е окъпан в солена морска вода, и през миниатюрните камъчета на Маратея – също бели и черни – се стигне до финия като брашно, бял, осеян с виолетови охлювчета пясък от Търтъл Бей, край Малинди в Кения.
На показаната неотдавна в Париж изложба на най-странни колекции – хлопатари, игри на томбола, капачки от бутилки, глинени пищялки, влакови билети, пумпали, опаковки за тоалетна хартия, значки на колаборационисти от времето на окупацията и препарирани жаби – витрината на колекцията от пясъци привличаше най-малко погледи, но затова пък бе най-тайнствената, готова да ни разкаже много невиждани неща със затвореното си в стъкленици непроницаемо мълчание.
Когато се озовете пред тази сбирка, погледът ви най-напред се спира само на най-ярките експонати – ръждивият цвят на сухо корито на мароканска река, бялото и черното като въглен на островите Аран, чудната променлива смесица от червено, черно, бяло и сиво, чието название на етикета на стъкленицата е още по-пъстроцветно: Островът на папагалите, Мексико. След това обаче вниманието ви приковават минималните разлики между пясък и пясък и вие постепенно навлизате в едно друго измерение, в един друг свят, чиито единствени хоризонти са тези миниатюрни дюни и в който един плаж, постлан с розови камъчета, не е еднакъв с друг, също постлан с розови камъчета (в Сардиния и на Гренадинските острови в Карибско море те са смесени с бели, а в Соленцава на Корсика – със сиви), или пък в който една площ, покрита с дребен черен чакъл, край Порт Антонио на Ямайка, не е еднаква с тази на Канарските острови, нито пък с друга, пренесена от Алжир, може би от центъра на пустинята.
Човек добива впечатление, че тези мостри от цял свят сякаш се готвят да му разкрият нещо важно. Едно описание на планетата? Таен дневник на колекционера? Или някакво послание за мен, който се опитвам да открия в тези неподвижни пясъчни часовници времето, до което съм стигнал? Или може би всичко това, взето заедно? Що се отнася до света, сбирката от ценни пясъчни мостри показва останките от дълга ерозия – крайната субстанция на света и същевременно отрицанието на неговата бляскава и многолика външност: всички сцени от живота на колекционера ни изглеждат много по-живи, отколкото в серия цветни диапозитиви (един живот, изглеждащ като безкраен низ от екскурзии, какъвто всъщност ни се струва и животът, видян през диапозитивите – и така биха го възпроизвели и бъдните поколения, ако им останеха само тези документи за нашето време, – нещо като непрекъснато припичане на слънце по екзотични плажове, редуващо се с изследване на недостъпни и непроходими местности, навяващи тревога и печал) – и всичко това белязано със станалия задължителен ритуал: да се наведеш, да гребнеш шепа пясък, да напълниш пликче, да се обърнеш и да си отидеш.
Ето че както всяка друга колекция и тази представлява един дневник: дневник на пътувания, но също така и на чувства, на душевни състояния и настроения; макар човек да не може със сигурност да каже, като ги гледа тук, в грижливо подредените етикетирани шишенца, че между студения – с цвят на пръст – ленинградски пясък, финия пясък – с пясъчен цвят – от плажа на Копакабана, от една страна, и чувствата, които те събуждат в нас, от друга, съществува някаква връзка. Или пък това е само дневник на неясната страст, която ни тласка да си водим дневник или да съставяме колекции, т. е. на нуждата да превръщаме протичането на собственото ни съществуване в серия от спасени от изчезване предмети или в изписани редове, кристализирали извън непрекъснатия поток на мислите.
Очарованието на една колекция е в онова мъничко, което разкрива, и в онова мъничко, което скрива от тайния подтик, чиято рожба е тя. Между чудатите колекции на изложбата без съмнение най-голямо впечатление правеше сбирката от противогазови маски: една витрина, от която ви гледат зеленикави и сивкави лица от платно и гума, с изпъкнали слепи кръгли очи, със зурлест ност от тенекиена кутия или гофриран маркуч. Какво е подтикнало колекционера да ги събира? Струва ми се, че тази сбирка е плод на особено чувство на ирония и тревога за едно човечество, вече готово да приеме образа на тези полуживотински механични пособия; или на вяра – с известна доза хумор – в неизчерпаемите възможности на антропоморфизма, който изнамира нови форми по образ и подобие на човешкото лице, за да се приспособи към дишането на фосген и иприт. Тук, естествено, се усеща известна доза хумор и желание да се отмъсти на войната, като в тези маски се запечати нейният бързо излизащ от въоръжение облик, който я прави по-скоро смешна, отколкото всяваща ужас, но също така се долавя и че нашият истински образ все още съвпада с тази безсмислена жестокост.
Но ако колекцията от противогази все пак създава донякъде весело настроение, то на няколко метра по-нататък един колекционер на Мишока Мики е успял да създаде с експозицията си смразяващ кръвта ефект. Събирал човекът през целия си живот кукли, играчки, кутии, шапки, маски, фланелки, мебели, лигавничета, възпроизвеждащи стереотипните черти на Мишока на Дисни. И ето че от претъпканата витрина стотици черни кръгли уши, бели муцунки с черно топче на върха и бели боксьорски ръкавици на черните и тънки като сламки ръце концентрират сладникавата си еуфория в нещо като кошмарен призрак придават маниакална инфантилност на този единствен успокояващ образ сред ужасяващият свят на експозицията, така че чувството за ужас в последна сметка се предава и върху този талисман.
Колекционерската страст разкрива най-ясно еготичната си същност в една витрина, пълна с прости картонени папки, привързани с панделки, върху всяка от които има надпис от рода на: „Мъжете, които ми харесват“, „Мъжете, които не ми харесват“, „Жените, които обожавам“, „Моите ревности“, „Всекидневните ми покупки“, „Моята мода“, „Моите детски рисунки“, „Моите замъци“, че дори: „Хартийките, в които бяха завити портокалите, които съм изяла“. Какво съдържат тези „досиета“, не е тайна, тъй като не става въпрос за някаква случайна колекционерка, а за професионалистка (подписва се: Анет Месаже, колекционерка), която вече е организирала няколко най-различни индивидуални изложби в Париж и Милано от свои серии изрезки от вестници, листчета с бележки и скици. Но онова, което в момента ни интересува, е вътрешният смисъл на тези затворени папки с етикети. Самата авторка го е определила съвсем ясно: „Търся да овладея и усвоя живота и събитията, за които узнавам. По цял ден прелиствам, събирам, подреждам, класифицирам, подбирам и привеждам всичко във формата на колекционерски албуми.“
Собствените ти дни, минута по минута, мисъл след мисъл, превърнати в колекция: животът стрит на купчинки зрънца – ето ти го отново пясъка. Връщам се по обратния път към витрината с пясъчната колекция – истинския секретен дневник, който чака да бъде дешифриран сред тези стъкленици с мостри от плажове и пустини. И тук колекционерът е жена (прочитам името й в каталога).Но засега не ме интересува конкретното й лице, фигурата й; виждам я като абстрактна личност, един Аз, който може да бъде и моят, един умствен механизъм, който се мъча да си представя в действие. Ето че се връща от поредното си пътуване, прибавя нови стъкленици до другите на полицата, но изведнъж забелязва, че без морската синева трепкащата светлина на този осеян с късчета от черупки на охлюви плаж е изчезнала, че в загребания пясък не е останала и следа от влажната топлина на почти пресъхналия поток и че далеч от Мексико смесеният с лава от вулкана Парикутин пясък изглежда като черен прахоляк, изметен от гърлото на комин. Опитва се да си припомни усещанията, които са предизвикали у него този плаж, дъха на гората, зноя, но все едно, че разклаща купчината пясък на дъното на етикетираната стъкленица.
Тук вече не ни остава нищо друго, освен да се предадем, да се откъснем от тази витрина, от тази гробница на пейзажи, превърнати в пустини, над които не се усеща полъхът на вятъра. Но онзи, който е успял с години да събере шепа по шепа тази колекция, е знаел какво иска да постигне: може би именно да отстрани от себе си грохота на деформиращите и агресивни усещания, безпътния вятър на преживяното, за да пресее най-сетне за себе си пясъчната субстанция на всяко нещо, да докосне силициевата структура на битието. Ето защо не отделя очи от тези пясъци, влиза с поглед в една от стъклениците, издълбава в нея свое леговище, вживява се и извлича безбройните информации, с които е претъпкана шепата пясък. Щом бъде разчленено на тъмни и светли, лъскави и матови, сферични, полиедрични и плоски песъчинки, сивото не изглежда повече сиво или всъщност тъкмо тогава човек започва да разбира какво означава сивото.
Дешифрирайки в този ключ дневника на меланхоличната (или щастлива?) колекционерка на пясък, ето че и аз стигам до мисълта да се запитам: какво е запечатано в пясъка от изписаните думи, които аз редях през своя живот, този пясък, който сега ми изглежда толкова далеч от плажовете и пустините на живота? Може би, вниквайки в пясъка като пясък, в думите като думи, ще можем да подразберем до каква степен стритият на пясък и ерозиран свят може да открива в тях основания и образци.

Превод: Никола Захариев

„Бела Флек е най-виртуозният изпълнител на банджо в света. Той е общопризнат за един от най-талантливите и иновативни инструменталисти в цялата музикална история, който представя банджото в съвсем нова светлина. Музикалният му талант се простира от класически блуграс до прогресив джаз.
За почти 30-годишната си кариера Бела Флек издава 25 албума и пет пъти е носител на най-престижната за всеки музиакнт награда Грами. Музикантът се ражда в Ню Йорк на 10 юли 1958г. с рождено име Бела Антон Леош Флек. Големи почитатели на класическата музика, родителите му избират това име за своя син като съчетание от имената на двама световноизвестни компизитори – Бела Барток и Антонин Дворжак. На 15-годишна възраст младият Бела се вдъхновява от банджото, слушайки актуалните тогава „Flatt & Scruggs”, както и изпълненията на двама от най-добрите банджо музиканти Стийв Мандълс и Ерик Уайсбърг. Воден от любовта си към този инструмент, той завършва музикално училище в Ню Йорк. Бела Флек развива изключително разнообразни музикални вкусове и интереси, а собственият му стил е инспириран от велики музиканти като Тони Тришка, Ърл Скръгс, Чик Къриа, Чарли Паркър, Джон Колтрейн, Алмън Брадърс, Арита Франклин и много други. Малко след дипломирането си в музикалното училище той свири в различни формации. Едва 21-годишен Бела Флек записва своя соло дебют с групата „Crossing the Tracks”, обявен от читателската аудитория на специализираното списание „Frets” за най-добър албум на годината. През 1982г. музикантът продължава кариерата си с кънтри бенда „New Grass Revival”, с които работи почти 10 години. Междувременно репутацията и популярността му непрекъснато растат и през 1988г. композицията „Drive“ е номинирана за Грами, а две години по-късно името на Бела Флек е вписано в залата на славата на списание „Frets”. През 1989г. Флек събира легендарната група „The Flecktones” заедно с Сам Буш (мандолина), Марк О’Конър (цигулка), Виктор Уутън (бас), Рой Уутън (барабани), и Хауърд Леви (пиано, хармоника). Година по-късно излиза легендарният им дебютен албум „Bela Fleck & The Flecktones”, последван от „Flight of the Cosmic Hippo” (1991). През 1993г. излиза третият албум на звездната формацията – „UFO Tofu” – който съчетава различни стилови бленди от блуграс, през ар-енд-би до уърлд мотиви. През следващите няколко години групата издава още пет албума и печели изключителна популярност не само в джаз средите, а и на световната музикална сцена като цяло. Паралелно с всички забележителни авторски проекти, Бела Флек записва филмова музика заедно с корифея в този жанр Джон Уилямс, както и класически вариации по Шопен, Дебюси, Паганини, Скарлати и Бетовен. Огледало за просперитета на музиканта в класическата сфера е албумът „Perpetual Motion”, който през 2002г. печели две награди Грами – за най-добър албум с класически вариации и за най-добър класически аранжимент. Бела Флек е сред най-често канените участници в най-престижните джаз фестивали по цял свят – в Монреал, Торонто, Виена, Нюпорт и мнго други. Той има своеобразен рекорд за най-много номинации Грами в различни категории – кънтри, поп, джаз, блуграс, калсика, фолк, композиция, аранжимент и текст – който досега не е бил достиган от никой друг артист в цял свят.“

Източник: SME

Франк Синатра (1938)
Джейн Фонда (1970)

Ал Пачино (1961)

Джими Хендрикс (1969)

Джанис Джоплин (1969)

Дейвид Бауи (1976)

Бил Гейтс (1977)

Ози Озбърн (1984)

Джеймс Браун (1988)

Крисчън Слейтър (1994)

Аксел Роуз (1998)

и т. н. инфо на адрес: http://www.clumsycrooks.com/mugshots

Не ме гледай така, момче,
не ме гледай така,
че зная какво е във твойта душа
и твоите мисли разчитам.
Познавам я тази обида,
в която изгаряш сега.

Не ме гледай така, момче,
не ме гледай така,
че тази обида ти пречи,
лицето ми виждаш ли ти -
не само, не само от смях са
следите под мойте очи.

Не всяка усмивка е нежност,
не всеки наш поглед е зов,
когато те търсим, те виждаме,
дори да те няма, любов.
Не всяка усмивка е нежност,
не всеки наш поглед е зов,
когато те търсим, те виждаме,
дори да те няма, любов.

Не ме гледай така, момче,
не ме гледай така,
понякога собствена дума
по-лошо от чужда боли
и нека те помня обиден,
наместо щастлив от лъжи.

Не всяка усмивка е нежност,
не всеки наш поглед е зов,
когато те търсим, те виждаме,
дори да те няма, любов.
Не всяка усмивка е нежност,
не всеки наш поглед е зов,
когато те търсим, те виждаме,
когато те търсим, те виждаме,
когато те търсим, те виждаме,
дори да те няма, любов,
любов, любов.