Слизане на Благодатния Огън – 15. 4. 2017 г.

Advertisements

Алберто Моравия – „Свидетел“

Алберто Моравия - Нови римски разказиКазват, че един ден всички ще бъдем господари и няма да има вече прислужници. Казават, че занаятът на прислужника бил недостоен за човека, защото човек не бивало да служи на друг човек. Казват, че един ден всичко ще си вършим сами, без прислужници, като диваците. Не споря: човек никога не стои на едно място и винаги чувства нужда да промени това, което съществува, и може би ще го промени в по-лошо, но ще трябва да го промени, и после, за да се утеши, ще го нарече напредък. Ала трудното е в това, че – поне доколкото аз зная – на десет души се раждат може би двама господари, а другите се раждат слуги. На господаря, който е роден господар, му е приятно да заповядва още от пелени; а другите не са доволни, докато не намерят господар, който да им заповядва. Ех, хората са различни; и въпреки напредъка винаги ще има господари и прислужници, само че ще носят друго име, а известно е, че думите са всичко за хората; и който се обижда, като чуе да му казват „хамалин“, изтичва, когато му изкрещят „носач“.
За себе си ще кажа, че съм роден прислужник, живял съм до днес като прислужник и ще умра може би като стар глупак, но прислужник. Приятно ми е да прислужвам, приятно ми е да се подчинявам; приятно ми е да се осланям на волята на друг човек. Служа: понякога обаче думата заблуждава. Като размисля добре, намирам, че докато аз служа на господаря, той пък служи на мене. И действително, ако го нямаше господаря, аз не бих могъл да работя като прислужник. И като какъв бих могъл да работя тогава? Като гробар ли?
И така, като си сменях един господар с друг, било защото господарят не ми харесваше, било защото аз не му харесвах или поради друга причина, в края на краищата попаднах в една вила на пътя Касия, където ми се стори, че намерих хубаво място. В тая вила, построена неотдавна, живееха мъж и жена, венчани също неотдавна. Жената беше руса, с продълговато и красиво лице, с много големи и трескави сини очи; много слаба, висока и изискана, тя приличаше на момче и поради златистите си късо отрязани коси. Мъжът беше с тъмни коси и очи, нисък, ала як, с много широки рамена, с четвъртито лице, с дебел глас, важен и авторитетен човек, един от ония ниски хора, които си отмъщават за малкия си ръст, като си разиграват коня и нахалничат. Коренът му беше сигурно селски, поне ако се съдеше от майка му, която веднъж попадна във вилата и за малко не я взех за една от ония селянки, които обикалят с кошничка пресни яйца в ръка. Съпругата обаче беше от добро семейство, струва ми се, че беше дъщеря на някакъв висш съдебен служител.

Има още

Последният-първи… Антониони

Кариер към Еко:

[…] Гледа ли „Погледът на Микеланджело“*, последния му късометражен филм? Това е един от най-хубавите филми на света! Антониони го е заснел през 2000 г. Продължителността му е около 15 минути. Не се произнася нито дума, а на екрана се появява самият той – за първи и последен път през живота си. Виждаме го как влиза в църквата „Сан Пиетро ин Винколи“** в Рим. Сам е. Бавно се приближава до гробницата на папа Юлий II и цялото действие става диалог, без да се произнесе нито дума. Просто има размяна на погледи между Антониони и „Мойсей“ на Микеланджело. Всичко, което казваме, трескавият ни стремеж непременно да се покажем и да говорим, безпредметното суетене и всички прояви на човешкото поведение, характерни за нашето съвремие, тук се поставят под въпрос чрез мълчанието и погледа на твореца. Той е дошъл да каже „сбогом“. Няма да се върне повече и го знае много добре. Дошъл е да направи последно посещение. Човекът, който си отива, се сбогува с чудатия шедьовър, който ще остане. Сякаш, за да опита да разбули мистерията, до която думите нямат достъп. Погледът, който му отправя Антониони на излизане, е прочувствен и пълен с патетика. […]

* „Погледът на Микеланджело“ (Lo Sguardo di Michelangelo, 2004) – документален филм на италианския режисьор Микеланджело Антониони

** Базиликата „Сан Пиетро ин Винколи“ (букв. Свети Петър в окови) в Рим съхранява като реликва веригите, с които е бил окован свети Петър преди мъченичеството. В нея е и скулптурата на Микеланджело „Мойсей“.

из „Това не е краят на книгите“ – Умберто Еко, Жан-Клод Кариер

Lo Sguardo di Michelangelo (Michelangelo Antonioni, 2004, KINOTE)  vimeo.com

Микеланджело Антониони (на италиански Michelangelo Antonioni)

Роден: 29 септември 1912
Ферара, Италия
Починал: 30 юли 2007 (на 94 години)
Рим, Италия

е италиански филмов режисьор. Развива темата за самота на човека в съвременното буржоазно общество. Роден е във Ферара, Италия през 1912 г. и завършва Университета в Болоня със специалност икономика. През 1996 г. Антониони получава награда Оскар за цялостен принос в киноизкуството.

Из „Една Коледа в Париж“ на Моъм

Саймън каза:

“    – За любовта са изприказвани безброй глупости. Значението, което й се приписва, се разминава коренно с фактите. Хората говорят за нея, сякаш очевидно е една от най-великите човешки ценности. Няма нищо по-спорно от това. Преди Платон да въплати сантименталните си чувства в завладяваща литературна форма, древните не са й отдавали по-голямо значение, отколкото заслужава; в здравия реализъм на мюсюлманите тя не е нищо повече от физиологична нужда; само християнството, опирайки емоционалните си твърдения на неоплатонизма, я превръща в основна цел, смисъл и основание на живота. Но християнството е било религия на робите. Давало е на бедните и потиснатите надежда за възмездие за страданията на този свят и любовта като опиат за по-лесно преживяване на настоящето. И като всеки наркотик тя изтощава и погубва всеки, който стане зависим от нея. Вече две хилядолетия тя ни задушава. Отслабва волята и куража ни. В съвременния свят е очевидно, че почти всичко друго е по-важно от любовта; знаем, че само мекушавите и глупавите допускат тя да влияе на действията им; и въпреки това продължаваме да я превъзнасяме. В литературата, на сцената, от амвона, от ораторската трибуна звучат същите стари сантиментални глупости, с които навремето са замазвали очите на робите в Александрия.“

в “Сарая

[…] – Значи е попаднал на най-подходящото място.
Тя изгледа Чарли изпитателно. Жената беше около трийсетте, с хубаво, строго и резервирано лице, с прав нос, тънки, начервени устни и стегната брадичка; носеше спретнат тъмен костюм с малко мъжка кройка. Имаше якичка и вратовръзка, а на гърдите си – кръста на известен английски полк. Има още