„Старата Гарбо“ – Дилън Томас

Из “Портрет на художника като млад пес” – Дилън Томас

Превел от английски – Владимир Божков

Старата Гарбо


Мистър Фар слизаше внимателно и с погнуса по тъмните, тесни стълби, като че ли ходеше по лед. Знаеше, без да поглежда и да се подхлъзва, че лоши момчета са нахвърляли бананови кори по тъмните места и че когато стигне до клозета, чиниите ще са запушени и синджирите откъснати нарочно. Той си спомни за надписа: “Мистър Фар е копеле”, надраскан с кафяво в същия онзи ден, когато мивката беше пълна с кръв и никога не се разбра чия е била. Едно момиче се втурна край него нагоре по стълбите, бутна хартиите от ръцете му, без да се извини; цигарата му пареше долната устна, докато се опитваше да отвори вратата на клозета. Чувах отвътре недоволното му тракане, монотонното му скимтене, потропването на малките му лачени обувки, любимите му ругатни – той ругаеше грубо и под нос, също като въглекопач, свикнал да си говори сам в тъмнината – и го пуснах да влезне.
– Винаги ли заключвате врата? – запита ме той, като забърза към облечената с плочки стена.
– Заяжда – казах аз.
Той потръпна и се закопча.
Беше старши репортьор, голям стенограф, палеше една от друга цигарите, заклет пияч, много духовит, с кръгло лице и кръгло шкембе и дълбоки пори на носа. Някога, мислех си, като го наблюдавах тогава в клозета на редакцията на Тауи Нюз, трябва да е бил човек с добри обноски, с наперена походка и бастун, с верижка за часовник на жилетката, златен зъб, дори може и цвете от собствената му градина да е имало на ревера му. Но сега всеки опит за изискан жест се проваляше и пропадаше още от самото начало; като допреше върховете на палеца и показалеца, можеше да се видят напуканите му, неподрязани и пожълтели орлови нокти. Подаде ми цигара и затупа сакото си за кибрит.
– Ето огънче, мистър Фар – предложих му аз.
Полезно беше да съм добре с него; той водеше всички големи събития, случайните убийства, като например онова, когато Томъс О’Конър ударил с бутилка жена си – впрочем това е било преди моето идване, – стачките, интересните пожари. Държах цигарата си също като него, висящ символ на лоши навици.
– Виж тази дума на стената – посочи той. – Това вече е грозно.За всичко си има време и място.
Като си почесваше плешивото теме, сякаш мислите му идваха оттам, той ми смигна:
– Мистър Соломон го е написал.
Мистър Соломон беше редактор на новините и беше методист.
– Старият Соломон – продължи мистър Фар, – той би нарязал всяко бебе, ей така, за удоволствие.
Усмихнах се и казах:
– Не се съмнявам!
Искаше ми се да откликна по такъв начин, че да покажа неуважението си към мистър Соломон, което впрочем не изпитвах. Това беше най-голямото и приятно изживяване, откакто преди три седмци бях започнал работа тук: облегнах се на пропуканите плочки, пушех и се усмихвах, чертаех с обувките си кръгчета по мокрия под и споделях злобата на един възрастен и важен човек. А трябваше да пиша за снощното представление на Р а з п я т и е то или пък да се скитам из навалицата на съботния предколеден град в очакване на някой инцидент.
– Трябва да дойдете някоя вечер с мен – бавно каза мистър Фар. – Можем да отидем във “Фишгард” на пристанището; там ще видите как моряците върлуват из кръчмата. А защо не довечера? В “Лорд Джърси” има и евтини момичрта. И вие пушите “Удбайн” като мен.
Той си изми ръцете, както си ги мият малките момчета, избърса мръсотията в кърпата, огледа се в огледалото над мивката, засука краищата на мустаците си и забеляза, че те веднага се отпуснаха отново.
– Хайде на работа – каза той.
Излязох в предверието и го оставих с долепено към огледалото лице да изследва с един пръст косматите си ноздри.
Беше близо единайсет, време за какао или руски чай в “Кафе Роял”, над тютюнджията на Хай стрийт, където младшите служители, продавачите в магазините, и младите мъже, които работят в бюрата на бащите си или се учат при борсовите посредници или адвокатите, се събираха всяка сутрин на клюки и приказки. Проправих си път през навалицата: хора от долината, дошли за футболния мач, селяни, дошли на пазар, зяпачи по витрините, вълчаливи дрипави хора по ъглите на препълнените улици, застанали усамотено под дъжда; майки с колички; стари жени с черни рокли с брошки и кошници в ръце, елегантни момичета с лъскави шлифери и опръскани чорапи; дребни моряци-индуси, объркани от лошото време, делови хора с мокри гети; чадъри като гора от гъби; и през цялото време си мислех за стаиите, които никога няма да напиша. Но всичките ще ги вместя лека-полека в един разказ.
Зачервена и натоварена с покупки, мисиз Констъбл излетя като бик от “Улуърт” и ме застъпи.
– Не съм виждала майка ти от години. Ох, тази коледна бъркотия! Поздрави Флори! Отивам да пия чаша чай в “Модърн”. Ето на, загубила съм един тиган.
Зърнах Пърси Люис, който в училище лепеше дъвка по косата ми.
Един висок мъж зяпаше във входа на един шапкарски магазин, устояваше на напъна на тълпата и стоеше здраво и неподвижно. Сред това безнадеждно за вестникарски новини гъмжило аз достигнах до входа на кафенето и изкачих стълбите.
– Какво ще обичате, мистър Суофър?
– Както обикновено, моля.
Какао и безплатен бисквит.
Повечето момчета бяха вече тук. Някои с наболи мустаци, други с бакенбарди и къдрави коси, трети пушеха и говореха със стиснати между зъбите извити лули, имаше панталони на райета и твърди яки, дори едно бомбе.
– Сядай тук – извика ми Лесли Бърд.
Той продаваше обувки при Дан Люис.
– Ходил ли си на кино тази седмица, Томас?
– Да. В “Регал”. “Б л а г о р о д н и л ъ ж и”. Голям филм! Кони Бенет беше страшна. Помниш ли я във ваната с пяна, Лесли?
– Според мен имаше твърде много пяна.
Гръмкият шум на града не се чуваше, а глъчката на децата беше приглушена и стихнала.
На най-горния прозорец на “Интернашънъл Стоърз” оттатък улицата стояха група униформени момичета с чаени чаши в ръце. Едно от тях махна с кърпичка. Стори ми се, че маха на мен.
– Ето я пак оная черната – казах аз. – Хвърлила ти е око.
– Всичките изглеждат много хубави в работните си дрехи – отговори той. – А като се докарат, стават отвратителни. Някога познавах една малка сестричка, изглеждаше като праскова в униформата си, просто изящна, истина ти казвам. Една вечер я срещнах движението. Беше с официалните си дрехи. Такава разлика – изглеждаше като излязла от конфекционен магазин.
Докато говореше, поглеждаше с крайчеца на окото си през прозореца.
Момичето пак махна и се обърна да се киска.
– Много просташко! – намръщи се той.
Аз издекламирах:
– “А малката Одри се заливаше от смях.”
Той извади лъскава табакера.
– Подарък – обясни ми. – Обзалагам се, че до една седмица ще бъде при чичо ми в заложната къща. Вземи една екстра турска.
Кибритът му беше от много луксозна марка.
– От “Карлтън” – рече той. – Има хубавичко момиче на бара и си знае цената. Ти никога не си ходил там, нали? Защо не дойдеш да пийнем довечера по едно? И Джил Морис ще бъде. Вече няколко съботи прекарваме заедно. А в “Мелба” има танци.
– Съжалявам – казах аз. – Тази вечер ще изляза с нашия старши репортьор. Друг път, Лесли. Довиждане.
Платих си трите пенита.
– Довиждане, Каси.
– Довиждане, Ханен.
Дъждът беше спрял и Хай стрийт блестеше. По трамвайната линия вървеше един спретнат човек, който носеше високо една хоругва и гръмогласно славеше бога. Знаех, че е някой си мистър Матюз, излязъл преди няколко години от лудницата, и че се скиташе всяка нощ из улиците с галоши, молитвеник и електрическо фенерче. Ето и мистър Евънз, режисьора, влиза през страничния вход на “Бъгл”. Три машинописки бързаха за обед – яйца на очи и млечен шейк, – а след тях остава дъх на лавандула. Дали да тръгна по обиколния път, да мина през Аркадата и да се спра да погледам стареца със счупената празна количка, който седеше винаги до музикалния магазин и за едно пени си сваляше шапката и си палеше косата? Но това беше фокус за децата; ударих пряко надолу по Чапъл стрийт покрай бедняшкия квартал и примамливото италианско магазинче за пържени картофи, където младежите със строги родители си купуваха порция за две пените, за да прикрият дъха си преди последния трамвай за вкъщи. После по тесните стълби на редакцията – в стаята на репортьорите.
Мистър Соломон крещеше по телефона. Чух последните му думи:
– Вие сте фантазьор, Уилиямз!
Тракна слушалката.
– Това момче е страшен фантазьор – каза той на себе си.
Никога не ругаеше.
Привърших дописката за “Р а з п я т и е т о” и я връчих на мистър Фар.
– Твърде банално многословие.
След половин час, с костюм за голф и усмихнат, в стаята се вмъкна Тед Уилиямз, изплези се зад гърба на мистър Соломон и седна тихо в един ъгъл с пила за нокти.
Запитах го шепнешком:
– За какво ти се караше?
– Отидох за едно самоубийство, един трамваен кондуктор, на име Хопкинс, и вдовицата ме покани да пия чай. Това е.
Той беше много пленителен, приличаше повече на момиче, отколкото на човек, който мечтае за вестникарска кариера и прекарва лятната си ваканция в Лондон, за да обикаля около редакцията на “Дейли Експрес” и да дебне знаменитости по кръчмите.
В събота имах свободен следобед. Беше един часът, време да си ходя, но аз продължавах да стоя; мистър Фар не казваше нищо. Преструвах се на зает, драсках думи и нескопосани карикатури на човковидния профил на мистър Соломон и на чипоносото момче, което си подсвиркваше фалшиво зад прозорците на телефонната кабина. Написах си името, “Стая на репортьорите, Т а у и Н ю з, Тауи, Уелс, Англия, Европа, Земята.” И списъкът на книгите, които не бях написал: “ Страната на моите деди” – очерк за уелския характер от всички гледни точки, “На осемнадесет” – една провинциална автобиография, “Безмилостните дами” – роман. Мистър Фар все още не вдигаше глава. Добавих “Хамлет”. Надявах се, че докато прави вироглавите си редакционни бележки, мистър Фар не е забравил. Мистър Соломон мърмореше със свити рамене:
– Ще види той, този съветник Даниелс!
Един и половина. Тед дремеше. Дълго обличах палтото си, връзвах стария ученически шал по един начин, после по друг.
– Някои хора ги мързи да си ползват свободния следобед – обади се изведнъж мистър Фар. – Шест часа в “Лампите” – задния бар.
Нито се обърна, нито спря да пише.
– На разходка ли отиваш? – запита майка ми.
– Да, в парка. Не ме чакай за чай.
Влязох в кино “Плаца”.
– Преса – обявих на момичето с тиролска шапка и пола.
– Тази седмица вече идваха двама журналисти.
– Специална дописка.
Заведе ме до едно място. По време на научно-популярния филм с набъбващите и напъпващи сурови семена и растения като ръце и крака, аз си мислех за проститутките и педерастичните моряци из кръчмите. Можеше да стане сбиване с бръсначи, нали един път Тед Уилиямз беше намерил цяла устна пред моряшката централа. Имаше малки мустачки. Гърчещите се растения танцуваха по екрана. Ех, ако Тауи беше по-голямо пристанище, щеше да има тайни сутеренни помещения за порнографски филми. Развитието на картофа завърши. След това постъпих в един американски колеж и танцувах с дъщерята на директора. Героят се казваше Линкън и беше висок, с черни коси и блестящи зъби, но аз бързо го изместих и момичето произнасяше моето име, докато прегръщаше неговия образ, колежанският хор в моряшки шапки и бански костюми ме наричаше славно момче и цар,Джек Оки и аз тичахме по полето и на раменете на тълпата директорската дъщеря и аз се носехме през трепкащи цветни завеси и зашеметен от целувката, с блеснали очи, аз излязох от киното на ярката светлина на лампите, в подновилия се дъжд.
Имах на разположение още цял час из мократа тълпа. Наблюдавах опашката пред “Е м п а й ъ р”, разглеждах афишите на “Н о щ в П а р и ж” и си мислех за дългите крака и поразителните лица на танцьорките, които в началото на седмицата бях видял да се разхождат ръпа за ръка нагоре-надолу по улиците под зимното слънце, с устни, много подходящи за първата страница на незапочнатия роман “Безмилостните дами” – като кървавочервени резки, с гарвановочерни или сребърни коси; парфюмът и гримът им ми напомняше горещия и шоколадов на цвят Изток, а очите им бяха езера. Лола де Кенуей, Бабс Кърси и Рамона Дей щяха да бъдат цял живот до мен. До самата ми смърт, причинена от погубваща, безболезнена болест, и до произнасянето на предварително подготвените последни думи те щяха винаги да бъдат край мен и да ми напомнят за отминалата младост от бледнеещите нощи на Хай стрийт, когато витрините блестяха, от кръчмите долитаха песни и сирените седяха в малките закусвални с чантички на колене и дрънкащо обици. Спрях да позяпам във витрината на “Фокусник” на Дърти Блак, но нямаше нищо интересно: само прах за сърбеж и енфие, вонящи бомбички, гумени моливи и маски на Чаплин; всички новости бяха вътре, но аз не смеех да вляза, защото се страхувах да не попадна на мисиз Дърти Блак с мустаците и пронизващите очи или на онова момиче с кучешко лице, което намигаше и миришеше на водорасли. От пазара си купих бонбони за освежаване на дъха. За всеки случай.
Задното помещение на “Трите лампи” беше пълно с по-възрастни мъже. Мистър Фар още го нямаше. Облегнах се на тезгяха между един съветник и един адвокат, пиех бира и ми се щеше сега да ме види баща ми, който, слава богу, беше заминал при чичо А. в Аберавон. Щеше да разбере, че вече не съм малко момче, но и щеше да се ядоса от накривените ми цигара и шапка и порочно сграбчената халба. Обичах вкуса на бирата, топящата се бяла пяна, прозрачно-месинговите дълбини, странния свят, отразяван през влажните кафяви стени на чашата, тръпчивото плъзгане по устните и бавното поглъщане към жадния корем, соления вкус на езика и пенестите мехурчета по ъглите на устата.
– Пак същото, мис.
Тя беше на средна възраст.
– Една за вас, мис?
– Не в работно време, благодаря все пак.
– Моля.
Дали това не беше покана за след това, да я чакам на задния вход, докато се измъкне, и тогава да тръгнем в нощта по кея и плажа до някоя мека дюна, където двойките се любеха под палтата си, и да гледаме фара? Тя беше закръгленичка и грозничка, под мрежата косата й беше кестенява със сивкави снопчета. Върна ми остатъка също като майка, която дава на момчето си стотинки за кино; нямаше да изляза с нея дори пера да си окичеше.
Мистър Фар бързаше надолу по Хай стрийт, отблъскваше раздразнено предлаганите връзки за обувки и кибрити и отвръщаше очи от дрипавата тълпа. Знаеше, че бедните, болни, сакати и отритнати хора така са го обградили, че само един поглед на съжаление и един жест на съчувствие би го тласнало в ръцете им и цялата вечер щеше да отиде на вятъра.
– Значи, си на бира – забеляза той, допрян до лакътя ми.
– Добър вечер, мистър Фар. Само от време на време, за промяна. Вие какво ще пиете? Мръсна вечер – казах аз.
Отпуснат в приятното помещение, далеч от дъжда и претъпканите улици, където бедните и минувачите не можеха да го докоснат, той хвана бавно чашата си в компанията на делови хора с професия и я вдигна към светлината.
– Ще стане още по-мръсна – каза той. – Имай търпение до “Фишгард”. Наздраве. Можеш да видиш там моряците как се натискат. И вулгарните жени в “Джърси”. Ще трябва да ходиш до клозета за малко свеж въздух.
Мистър Евънз, режисьорът, се вмъкна бързо през една странична врата, прикрита със завеса, поръча си тихо питието, прикри го с палтото си и го погълна уединено:
– Същото – поръча мистър Фар – и халба за негова милост.
Барът беше от висока класа и нямаше коледен вид. Един надпис гласеше; “Дами не се допускат”.
Оставихме мистър Евънз да преглъща в своята палатка.
По Гоут стрийт крещяха деца и едно момче неочаквано ме дръпна за ръкава и викна:
– Едно пени за момчето!
Едри жени с мъжки шапки изпълваха входовете, а едно прелестно момиче ни намигна от ъгъла на зеления тенекиен писоар срещу хотел “Карлтън”. В бара се носеше музика, висяха ленти и балони, един туберкулозен тенор се подпираше на пианото, зад тезгяха хубавичкото момиче на Лесли Бърд се цупеше на група младежи, които се навеждаха силно напред и искаха да му видят жартиерите, канеха го на джин с лимон, на среднощни разходки и сълзливи преживявания в киното.Мистър Фар изпразваше чашата си, а аз наблюдавах завистливо младежите и забелязах колко й е приятно тяхното държание, как леко ги пляска през ръцете и се фръцва назад да дръпне крана на бирата, горда, че е толкова красива и весела.
– Млади петлета от долината. Ще падне повръщане през нощта – каза той със злорадство.
Други младежи, с лъскави коси, бледи, набити, с изпъкнали скули и хлътнали очи, шарени връзки, двуредни сака и широки панталони, някои с белези от шарка, със захабени, груби ръце, всичките ликуващи и полупияни, бяха застанали около пианото и пееха, а тенорът със слабите гърди извисяваше глас над всички. Ех, да можех да се присъединя към дрънкането и фалшивия хор, да запея “Манна небесна”, с изпъчени гърди, или да ме наричат “нахалник” и “ей ти”, когато се закачам и хвърлям погледи зад тезгяха, и да правя безполезни намеци за невинна или порочна любов сред разляната бира и натрупаните чаши.
– Хайде да се махаме от тия мръсни славеи – предложи мистър Фар.
– Отвратителна врява – съгласих се аз.
– Сега ще видиш къде ще отидем.
Затътрахме се надолу по крайбрежната алея покрай моргата, през уличка с газено осветление, където от къщите плачеха бебета, и стигнахме до входа на “Фишгард” точно когато някакъв човек, забулен като мистър Евънз, се измъкна пред нас с бутилка в ръка. Барът беше празен. Един старец с треперещи ръце седеше зад тезгяха и гледаше допотопния си часовник.
– Честита Коледа, дядко.
– Добър вечер, мистър Ф.
– По капчица ром, дядко?
Червената бутилка се заклати над две чаши.
– Много специална отрова, сине.
– От това ще ти изхвръкнат очите – каза мистър Ф.
Желязната ми глава стоеше вдигната и непоклатима и никакъв моряшки ром не можеше да разбие скалата на моя корем. Къде беше сега да ме види жалкия т смукач на вино Лесли Бърд и оня дребосък, Джил Морис, който след всяка събота ходеше с подпухнали очи и посивяло лице, да ме видят как стоя в тази полутъмна тясна стая с олющени фотогрефии на боксьори по стените.
– От отровата, дядко – поръчах аз.
– Къде е народът тази вечер? Да не са заминали за Ривиерата?
– Във вътрешната стая са, мистър Фар, събрали са се заради дъщерята на мисиз Протеро.
В задното помещение, на дървена пейка, под овлажнената кралска фамилия, седяха цял ред жени, облечени в черни рокли, плачеха и се смееха, а пред тях наред с бирените халби стояха и малки чашки. На отсрещната пейка двама мъже по пуловери пиеха замислено и съчувствено клатеха глави. А по средата на стаята, седнала на стол, една стара жена с шапчица, вързана под брадата, с перушинена боа и бели гуменки се кикотеше и вайкаше най-силно от всички. Седнахме на пейката до мъжете. Единият от тях натъжено докосна шапката си.
– За какво е празненството, Джек? – запита мистър Фар. – Запознай се с колегата ми, мистър Томъс. Това е Джек Стиф, пазач на моргата.
Джек Стиф проговоеи с крайчеца на устата.
– Това там е мисиз Протеро.Наричаме я Старата Гарбо, защото, разбираш, по нищо не пролича на нея. Преди един час получи съобщение от болницата, Уйнифрид на мисиз Харис го донесе, че малката й дъщеря починала при раждане.
– Бебето – момиченце – и то умряло – каза мъжът до него.
– Старите момичета дойдоха да й съчувстват и й събраха пари, а тя сега ги пропива и черпи наоколо. Ние вече изпихме по няколко халби.
– Срамота!
Ромът гореше и бушуваше в затоплената стая, но главата ми беше здрава като планина и бях в състояние до сутринта да напиша дванадесен книги и да търкалям барманката от “Карлтън” като буре по плажа на Тауи.
– Налейте на компанията!
Усетили свои хора, жените заплакаха още по-силно, потупваха колената и ръцете на мисиз Протеро, оправяха й шапката и превъзнасяха мъртвата й дъщеря.
– Какво ще пиете, мила мисиз Протеро?
– Но и вие с мене, мила, от най-хубавото.
– Добре, ще опитам от бирата.
– С малка прибавка вътре, мила.
– Е, хайде, в памет на Марджи.
– Представете си, мила, сега да беше тук, че да ни изпее “Една от развалините” или “Мидичка и охлювче”; имаше такъв оформен глас.
– О, апрете, мисиз Харис!
– Но това е само за смелост. Няма полза от скръбта, мисиз Протеро. Хайде да изпее нещо, мила.

Бледата луна изгряваше над планината сива,
слънцето залязваше под синьото море,
аз на изворчето бистро с милия отивах –

пееше мисиз Протеро.
– Любимата песен на дъщеря й – обясни приятелят на Джеф Стиф.
Мистър Фар ме потупа по рамото; ръката му падаше бавно от голяма височина и тънкият му птичи глас звучеше от един въртелив кръг на тавана.
– По една глътка чист въздух за двамата.
Чадърите и шапките, белите гуменки, бутилките, плесенясалият крал и пеещият моргаджия се сляха в едно; двама дребни мъже, мистър Фар и близнакът му, ме поведоха по една ледена пързалка към вратата и вечерният въздух ме тръшна на земята.
Нощта настъпи внезапно. Някаква стена се срути отгоре ми и бутна меката ми шапка; братът на мистър Фар изчезна под камъните. Друга стена се нахвърли като бивол; отскочи, сине. Глътни малко ангостура*, глътни малко бренди, малко коняк, ооо, на мама момчето, клин клин избива.
– По-добре ли се чувстваш вече?
Седях на плюшено кресло, което не бях виждал никога, пиех нещо като нафталин и долавях някакъв спор между мистър Фар и Тед Уилиямз. Мистър Фар казваше грубо:
– Дошъл си тук да си търсиш моряци.
– Не, не съм – оправдаваше се Тед. – Дошъл съм за местен колорит.
На стената имаше надписи: “Лорд джърси”. Собств. Титч Томъс”, “Просенето забранено”, “Не псувайте, вашта м…”, “Господ сам взима, но ти не бива”, “Забранено за жени освен за дами”.
– Ама че смешна кръчма – казах аз, – виж надписите.
– Добре ли си вече?
– Като кукуряк съм.
– Там има едно момиче за теб. Виж какви погледи ти хвърля.
– Но тя е без нос.
* ангостура – вид аперитив
Питието ми за миг се беше превърнало в бира. Удряше чук.
– Тишина! Тишина!
Сред шума на новата кръчма един председателствуващ компания без яка и с пура покани мистър Дженкинз да изпълни “Лилия от лагуната”.
– Дадено – каза мистър Дженкинз.
– Тишина! Тишина за кати Себастопол Стрийт. Какво ще изпееш, Кати?
Тя изпя националния химн.
– Мистър Фред Джоунз ще изпълни обичайната си мръсна песен.
Прегракнал баритон се намеси в хора; разбрах, че е моят собствен и бързо го сподавих.
Едно момиче от армията на спасението се изплъзна от ръцете на двама пожарникари и им продаде календар.
Един младеж с ярка носна кърпа, вързана на главата му, с черно-бели летни обувки с дупки за пръстите и без чорапи започна да танцува и в бара почнаха да викат:
– Мейбъл!
Тед ръкоплчскаше до мен.
– Какъв стил! “Нижински в нощния живот”, ето ти репортаж. Дали не мога да взема интервю от него?
– Полуоткачен – обади се мистър Фар.
– Я не ме ядосвайте.
Вятърът от кея помиташе улиците, чувах шума на драгата в залива, един кораб надуваше сирена да го пуснат в пристанището, газовите фенери се огъваха и навеждаха, и отново дим сред опушените стени и плесенясалите височайши Джордж и Мери над пейката с жените, и Джек Стиф прошепна, като държеше ръката си пред лицето също като животинска лапа:
– Старата Гарбо изчезна.
Тъжновеселите жени се бяха скупчили.
– Малката на мисиз Харис погрешно разбрала съобщението. Дъщерята на Старата Гарбо е здрава и читава, само бебето се родило мъртво. Сега момичетата си искат парите обратно, но не могат да открият Старата Гарбо.
Той близна ръката си.
– Аз знам къде е отишла.
Приятелят му издаде:
– В една кръчма оттатък моста.
Със заглушени гласове жените хулеха мисиз Протеро и я наричаха лъжкиня, блудница, майка на копелета, крадла.
– Хвана нали знаеш какво?
– И не се излекува.
– Накара да й татуират Чарли.
– Дължи ми три шилинга и осем пенса.
– На мен два и десет.
– Щях да си правя зъбите с тези пари.
– Един шилинг и шест пенса от пенсията ми.
Кой продължаваше да ми пълни чашата? Бирата се стичаше по бузите ми и влизаше в яката. устата ми беше пълна със слюнка. Пейката се въртеше. Стаята на “Фишгард” се люлееше. Мистър Фар се отдалечаваше; телескопът се завъртя и отново лицето му, със зейнали космати ноздри, задъха в моето.
– На мистър Томъс му прилошава.
– Пазете си чадъра, мисиз Артър.
– Хванете му главата.
Последният трамвай ме клатушкаше за към къщи. Нямах пукнато пени да си платя билета.
– Тук трябва да слезете. Внимателно!
Клатещият се хълм при нашата къща стигаше до небесата. Всички спяха. Промъкнах се в разлюляното легло и стените с тапети се сляха над мен като езера и ме повлякоха към дъното.
Неделята беше спокоен ден, макар че дълго след времето за черкуване камбаните на “Света Мария” се набиваха в главата ми. Зарекох се никога повече да не туря капка в устата си и се излежавах до обед със спомена за нестабилните очертания на града и далечните гласове от нощта. Прочетох вестниците. Всички новони бяха лоши, но една статия със заглавие “Нашият господ обичаше цветята” ме разчувства до сълзи и ме изпълни със смут и разкаяние. Отказах да ям от неделното месо със зарзават.
Следобед седях самотен в парка близо до празната естрада. Хванах една топка от захвърлена хартия, която вятърът духаше по пясъчната пътека към алпинеума, поизгладих я на коляното си и написах първите три реда на едно стихотворение. Появи се куче и след като ме огледа как си стоя в студа зад голото дърво, потърка нос в ръката ми.
– Ти си ми единственият приятел – му казах.
То остана да рови и да души около мен до ранен здрач.
В понеделник сутринта със срам и погнуса, без да смея да ги погледна отново, разкъсах статията и стихотворението, хвърлих парчетата върху гардероба и в трамвая на път към редакцията казах на Лесли Бърд:
– Трябваше да дойдеш с нас в събота, праведнико!
Във вторник рано вечерта, на Бъдни вечер, с половин крона назаем, влязох в задното помещение на “Фишгард”. Джек Стиф беше сам. Пейката на жените беше постлана с вестници. От лампата висяха грозд балони.
– Наздраве!
– Честита Коледа!
– Къде е мисиз Протеро?
Ръката му беше превързана.
– О, не чухте ли? Изхарчила всичките събрани пари. Отмъкнала ги оттатък моста в “Наслада за сърцето”. Никоя от жените не я усетила. Били над лира. Изхарчила повечето от тях, преди да научат, че дъщеря й не била умряла. Не можела да ги погледне в очите. Хайде, пийте това от мен. И така, пропила всичко до понеделник. Няколко души от банановите котаби я видели да върви по моста и на средата спряла. Не могли да я стигнат навреме.
– Честита Коледа!
– Останаха чифт гуменки.
Никоя от приятелките на Старата Гарбо не дойде тази вечер.
Много след това показах на мистър Фар този разказ и той забеляза:
Объркали сте всичко. И хората сте размесили. Момчето с носната кърпа танцуваше в “Джърси”. Фред Джоунз пееше във “Фишгард”. Но няма значение. Елате да пийнем довечера по една в “Нелсън”. Там има едно момиче, което ще ви покаже къде я е ухапал морякът. Има и един полицай, който е познавал Джек Джонсън.
– Лека-полека ще ги наместя всичките в един разказ – казах аз.

Из “Портрет на художника като млад пес” – Дилън Томас
Превел от английски – Владимир Божков
БИБЛИОТЕКА “ПАНОРАМА” № 44 / София, 1976 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s