SANS LA MISERICORDE DU CHRIST ‘1985

        Ектор Бианчоти – Без милост от небето

        С „Без милост от небето“ аржентинецът от Париж Ектор Бианчоти (роден в 1930 г.) защити блестящо тезата, че съвсем не са изчерпани нито възможностите на френския език, нито романовата форма. Тази творба, побрала човешкия и интелектуалния опит на скиталеца между континенти и култури, повежда читателя по пътищата от необятната пампа до джунглата на големия град, за да открие и в пустинята, и в „горещия“ парижки квартал Сен Дьони едни и същи човешки страсти, терзания и възторзи; и величието, и уязвимостта на човека, разкъсван от изпепеляващия копнеж по любовта и духовното просветление. Стихиен и все пак овладян като симфония, трагичен и гротескен, универсален като осмисляне и сюжетно сгъстен като трилър, разказът неудържимо увлича в неповторимото за всеки читател приключение – „да достигне накрая себе си“. 

     В началото бе Предговорът (Или – защо не откривате тази книга.)

    Handmade oil painting reproduction of Pieta 1637, a painting by Jusepe de Ribera . (на корицата на българското издание)

    Ектор Бианчоти – Без милост от небето

    Предговор и превод от френски: Нина Венова

    НАРОДНА КУЛТУРА

    СОФИЯ 1990

    ПЪТЕШЕСТВИЕ МЕЖДУ ЕЗИЦИТЕ

    Романът, който държите в ръцете си, представлява за своя автор края на едно изнурително пътуване. Изгнаникът Бианчоти избра френския език за своя родина. А френската литература се обогати с един писател не като другите.
    Роден е преди шейсет години, шесто дете в семейството на бедни италиански заселници в Аржентина – тази „страна без минало“, защото преданията твърдят, че ако мексиканците произлизали от ацтеките, перуанците – от маите, то аржентинците идвали от корабите.
    Отрано бъдещият писател е обладан от желанието да избяга – най-напред от пампата, пространство „тъй открито, че ви затваря отвсякъде“. Неизлечимо остава у него усещането за обреченост и застинала вечност в съвършено равната, сливаща се с хоризонта безбрежност. Монотонен пейзаж, където по нищо не можел да разбере, че напредва, докато всеки ден преминавал на кон петнайсетте километра до училище. Желанието за бягство съзрява у него. И както мнозина други, той извървява в обратна посока пътя. Напуска пампата, провинцията Кордоба, столицата, страната. Прекосява океана подир копнежите от детството и пристига в Европа през 1955 г. Първата спирка е земята на родителите му: Италия. Виждаме го там като актьор и режисьор. Ала трудностите, и не на последно място с езика на Данте, го тласкат към родината на езика му: Испания. Скиталчеството му свърша, когато в началото на 1961 г. пристига в Париж. Намерил е своя град и своето поприще – литературата. Ще пише за книгите на другите и сам ще пише книги. На първо време се прехранва, като рецензира латиноамерикански автори за издателство „Галимар“. Трудно му е да съчинява отзивите си на френски. Затова пък собствените си книги пише на испански. Първият му парижки издател Морис Надо, известен откривател на таланти, го кани за сътрудник на списание „Кензен литерер“. Бианчоти навлиза в журналистиката, като усилено работи над своя френски. Става литературен критик в „Нувел обсерватьор“, по-късно редовно се появява на литературните страници на вестник „Монд“. Днес подписът на Бианчоти е сред най-„тежките“ в оперативната литературна критика.
    Междувременно публикува в Париж една пиеса, разкази и четири романа, преведени от испански. Последният от испанските му романи, „Пактът на сезоните“, е отличен през 1977 г. с „Медиси“ за чуждестранен автор. А сборникът „Любовта не е обичана“ е обявен за най-хубавата чуждестранна книга за 1983 г. Тук един разказ е написан вече на френски. Симптом, че у този писател между два езика и между различни култури се извършва значителна метаморфоза. Тя кристализира в „Без милост от небето“, роман, написан направо на френски и посрещнат като литературно събитие, най-яркото във Франция през 1985 г. (със съответното покритие от награди: „Фемина“, „Гутенберг“ за най-добър автор на годината, най-добър роман на годината според читателите на „Нувел обсерватьор“).
    Винаги предизвиква интерес необикновеното приключение, каквото е смяната на езика за писателя. Бианчоти има предшественици от ранга на Самюел Бекет или на Джоузеф Конрад. В романа откриваме разсъждения върху темата: героят изпитва „чувства, които се променят съобразно използваните думи“. И съвсем естествено този „най-интимен въпрос“ е сред първите, които възникват при срещата с него.
    „Не бих казал, че това е някакъв обмислен избор за мен. Та аз нямам матерен език. Родителите ми, заселници, говореха помежду си на пиемонтски диалект. Много бяха страдали поради това, че не владеят добре испански в една страна, където завоевателите, богатите, имотните бяха испанци. Затова ни бяха забранили да говорим диалекта. А испанския чувствах като наложен език.“
    После в Париж ще трябва да мине много време, двайсет и пет години, преди френският, с който борави на журналистическото поприще, да се превърне в негово сечиво и на литературната нива.
    Бианчоти внася в овладения безупречно френски език нещо дълбоко лично – нали е белязан за цял живот от аржентинската равнина, в която е роден. Подчинява ритъма и диханието на разказа на първичните стихии и необятните простори на далечната земя отвъд океана. Трябва да добавим и италианските корени, всичко, наложило се впоследствие – изживяно или пък културно влияние, за да разберем могъщото внушение на „Без милост от небето“. Романът е като архитектурен градеж, където не можеш да разместиш нищо, защото ще нарушиш равновесието и сводът ще рухне. Симетрично разположените кулминационни моменти взаимно се уравновесяват. Както в една соната отделните части са обединени в обща форма.
    В центъра е човекът, опитващ се да оцелее в един свят, където не може да разчита на милостта на бога. Основната мелодична линия възхвалява величието на човешкия дух, въплътено и в най-скромната житейска съдба. Трошици щастие и демонично отприщване на бедствия. „Малката музика“ на педантично описания конкретен жест или факт прераства в могъщо звучене на орган – философски размисъл върху подредбата на света, обречеността, любовта, самотата, изтичащото време, изкуството, паметта, смисълът на съществуването, смъртта…
    Можем да прочетем романа като едно завръщане към изворите и да открием много общо между автора и героите, чиито съдби се пресичат в един парижки бар, свърталище на най-долна измет: сутеньори, проститутки,, самотни клетници, пропаднали типове, затънали в материална и духовна нищета. „Там всичко излъчва поквара и мръсотия“. Барът и кварталът наоколо със съмнителната му фауна е уловен „на живо“, с непритъпени от навика сетива. Нали за да бъдат видени в цялата им оголеност, е нужна дистанция, погледът на чужденеца.
    Житейската и духовната биография на автора е въплътена в двама герои. Разказвача и Аделаид Марез, негова съседка по случайно стечение на обстоятелствата, която разкрива душата си пред него и го прави хранител на своите спомени.
    И двамата идват отдалеч – самотници сред враждебния град и двамата трепетно чакат известие, което би могло да ги избави от самотата. Докато за разказвача узнаваме малко (това, че в ограниченото пространство, до което е свел съществуването си, той се опитва да остане безучастен наблюдател и да прозре значението на отделния факт в хода на дните), Аделаид Марез размотава пред него нишката на спомените и възстановява перипетиите на своето бягство от аржентинската равнина. Отприщва стихиите и вихрите на безбрежната  пустош отвъд океана. Съживява сцени  страшни или гротескни, същества диви, неистово първични, суровите пионери, вкопчени в схватка със земята, или пък люде студени, превзети и лицемерни. Разказва за отрезвяването си от мистичния плам, изоставило я „сама под едно пусто небе“. Под своята скромна външност и плаха сдържаност старата мома крие тънка чувствителност и богата душевност, неизчерпани запаси от любов и жертвоготовност, неутолен стремеж към щастие. Твърдост и трогателна смелост под крехката обвивка. Тя запазва достойнство и в най-непоносимите мигове. Устоява права, дори „когато е рухнала отвътре“.
    Свързваща брънка между двамата самотници е малката Розет, и тя на свой ред подмамена от повика за бягство. Диво цвете, избуяло върху тинята на покварата, тя упорито се бори срещу нежността на Аделаид и си забранява да е добра. Никой не ще спре неумолимия ход на съдбата, която ще я премаже, безсилна ще се окаже и всеотдайността на Аделаид, напразно Разказвача ще излезе от ролята си на наблюдател иззад кулисите…
    Думата „кулиси“ не е употребена случайно. Сам авторът многократно намеква за театър, където се разиграва трагедията на живота. Създава ефект на напрежение, като загатва за бурните сцени, които предстоят, докато разполага декора и въвежда героите. Този начин на представяне разкрива и авторовото схващане за предопределеността на участта на героите, подмятани насам-натам като играчки от безмилостната съдба.
    Наслагват се истории, преплитат се съдби, а драматичните събития, разиграли се някога в аржентинската пампа, преодоляват времето и пространството, за да намерят отзвук и продължение в настоящето – джунглата на града е не по-малко страшна от задокеанската дивотия, борбата за оцеляване е еднакво безмилостна. Разказът е затворен между вчера и днес, тук – градското дъно, там – девствената пустош. С едно отбиване към италианското село, откъдето са тръгнали родителите на Аделаид и където накрая ще се завърне прахът й. Кръгът се затваря.
    Бианчоти вярва в способността на литературата да изразява вълненията, въпросите и страховете на хората, и то с „незаменими думи, подредени по незаменим начин“. Тези незаменими думи и незаменимата им подредба при него са обусловени от опита му като скиталец между различни култури, езици и земи, от упоритото му завръщане към корените.
    И във втория си роман, написан на френски език – „Само сълзите ще се зачитат“, който излезе в началото на 1989 г., Бианчоти се явява летописец на света и хранител на спомена. Посветил го е на майка си.

    Нина Венова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s