Из „Sans la miséricorde du Christ“ – 1

Аделаид разказва…

(Из „Без милост от небето“ – Ектор Бианчоти)

[…] – Присъствах преди няколко години, през 1976 или 1977-а, на погребението на Мария Калас. През септември беше, към средата на септември, в това съм сигурна.
Аделаид дебнеше реакцията на господин Тьонан: знаеше ли певицата, името й говореше ли му нещо?
– Аха, сещам се. Не съм сведущ по пеенето, но…
– Нито пък аз…
– Представете си, жена ми много обича канарчета. Знаете ли, дори два пъти в живота си е чувала славея.
– Правилно казвате „славея“, сякаш той е единствен…
– Е, добре, жена ми казваше, че Трела, канарчето с ливрея в жълто и почти оранжевокафяво, което й подарих в деня, когато за втори път спечели стоте метра в Мьодон, трябва да е чувало славея… То изпълняваше рулади, трели и според скъпата ми жена, която разбира от тези работи, много широки вокализи. Дори не смея да ви кажа какво се опитваше да ме накара да повярвам… впрочем и досега не знам какво означава това, но трябва да е много трудно… Запомних думите. Тя ми казваше, че ако се заслушаш, когато Трела е сигурна, че й обръщаш внимание, тя правела дори аподжатури… Никога не съм виждал по-неподвижна жена от моята, когато слушаше Трела да пее: същинска статуя. Един ден тя престана да пее, кълвеше перата на крилете си и малко след това я намерохме мъртва, с глава под крилцето. Но за ли ви разказвам всичко това? Ах, да: жена ми я заувива в лъскава хартия и когато свърши, престана да подсмърча и рече с голямо достойнство: „Изгубих моята Калас.“ И оттогава не миличката Трела е мъртва, ами „нейната Калас“. Прекъснах ви, прощавайте, това е недостатъкът на хора, които вече няма на кого да говорят вкъщи. Винаги изпадам в предъвкани теми и никой не ме слуша. Разхождам се, вземам влака, говоря си сам. […]

[…] „Службата се състоя в гръцката църква на улица Жорж Бизе. Насрочена беше за три часа. Пристигнахме цял час по-рано, госпожа Мансие-Алварес се страхуваше, че няма да можем да влезем… Вече имаше много хора на улицата. Спомням си, че отвън църквата не прилича на църква, беше тухлена, много светла на цвят, преддверие, струва ми се, нямаше… няколко стъпала между две фалшиви колони, вградени във фасадата, с една дума,  вход на скромна обществена сграда. Озовавате се в широк коридор и веднага вляво откривате вратата на църквата: тя е успоредна на тротоара… Доста мрачна е, доста малка, с доста висок купол… и толкова по-добре, че е мрачна, защото стените са покрити с позлатени и тюркоазени мозайки с прекален просташки блясък, като цветовете на изображенията… Всички места бяха заети, някой прояви любезност и отстъпи своето на госпожата. А аз се качих в галерията. В Ориента тези галерии са отредени само за жените… Спомням си тишината, сякаш хората спят. Ще ми кажете, че сравнението е изтъркано, но бе като в театър, насред напрегнато очакване… Може би впечатлението ми се дължи на това, че в хора имаше отвор с големината на врата, а зад него –  мрак… А после, когато ковчегът пристигна, става нещо толкова истинско, сякаш не е истинско. Отпред, в полукръг от едната и от другата страна, огромни снопове червени рози и венци като големи слънца, направени от плътно подредени, подравнени гербери във всички нюанси на жълтото, розовото, червеното… Харесвам краските на герберите. Освен цвят те притежават и светлина… В един момент настава стълпотворение; бяхме притиснати един връз други, пристигналите първи се вкопчиха в парапета… Катафалката спря между двете редици, почетните гости щеха да видят ковчега само като го внясят, когато трябваше да станат прави… Очакването, огромното множество очаквания, като пружина, опъната през кораба на църквата, ставаше все по-напрегнато, непоносимо… И безмълвно, защото нямаше музика, никаква музика, за да сдържа очакването, да приспива очакването, да отдалечава душата от настоящето… В тишината трескави прошумолявания на тъкани, на долепени ръце и сумрак… сумракът – рече тя след колебание – бе разпръснат от големи свещи, защото си изви тока в една цепнатина между паветата и това я върна към действителността, възпря я да каже „сумракът като огромно платно, докосвано от бриза…“ – Това продължи дълго. После имаше раздвижване сред присъстващите, последвано от внезапно вцепенение… Шестима мъже в черно носеха черния блестящ ковчег – „като гондола, отнесена от вълна, мъртвешкия прилив“, помисли си тя – … мъжете се движеха като един, много бързо, с малки крачки и ковчегът се плъзгаше без никакво поклащане… положиха го на катафалката, сложиха откъм главата масичка и букета рози, съвсем бледи рози, изпратени от президента на републиката… Много красиво ми се видя това, обикновен букет, какъвто подаряваш на приятелка, на певица вечерта на премиерата. Тогава попът влезе през черния отвор в дъното, следван от двама помощници. Попът беше млад и не си спомням да имаше аналой, нито пък да държеше молитвеник в ръце. Той пееше, нареждаше напевно. Много монотонни псалми, много по-прости, по-архаични от грегорианското песнопение. Гласът му бе плътен, с красив тембър, но за нещастие, и то бе двойно нещастие в случая, пееше фалшиво. Несъмнено много малко сред присъстващите бяха онези, които можеха да следят текста, и всеки път, когато гласът дерайлираше, наставаше смут, но той, изглежда, не го усещаше. Затова пък бе много вълнуващо, когато сред гръцките думи произнасяше името Мария. Някои плачеха. Три срички, тъй близки, тъй реални, които намираха своето място, смесваха се с вековните слова на ритуала… Когато службата свърши,, близките, които бяха седнали в хора с лице към попа, се изредиха пред ковчега; те целуваха масичката, поставена откъм главата… Първо пристъпи едно младо момиче с дълги къдрави коси, което предизвика шепот наоколо: то приличаше на певицата, нейна племенница, казваха край мен, племенницата й. После шестима служители от погребалната служба отнесоха бързо-бързо ковчега. Много странно въздейства тази показна припряност. Всички се втурнаха към изхода. Хората, натъпкани в галерията, където бях и аз, задръстиха стълбата в шумна блъсканица, сякаш имаше пожар. Възтясната стълба върти, а етажите са два. Не знам как се промуших; госпожата ме чакаше права, съвсем сама; каза ми, че и още ще ме изчака. „Хайде идете, идете да видите“, рече ми тя. Не успявах да се добера до портала. На улицата множеството, което не беше успяло да влезе, пречеше на другите да излязат. При някакъв напор, сама не знам как, се озовах покачена на перилата на стъпалата, точно в момента, когато катафалката потегляше. И тогава се чу как някой извика „браво“ и заръкопляска. Хората се стъписаха, ала ръкоплясканията избухваха по протежение на улицата, сякаш беше поръсен барут… Фургонът тръгна много бързо, също както ковчегът в църквата, и хората, притиснати до стените, преливащи от тротоарите, аплодираха с вдигнати над главата ръце, толкова бяха нагъсто. На това място улица Жорж Бизе се спуска надолу. Имах чувството, че перспективата смалява катафалката, която изчезна зад първия завой.“
– А вие, госпожице, и вие ли ръкопляскахте?
– Да, и още как!
– Много е светско – рече замислено, но все пак с укор господин Тьонан.
– Това е италиански обичай, за да се сбогуват с някой артист – извини се Аделаид.
– Но ще се съгласите все пак…
Тя не бе изслушала продължението: нямаше да се съгласи; или щеше да се съгласи, без значение беше. […]

[…] Та Аделаид с изненада научила как неусетно сама започнала да вика „браво“ – а височината, откъдето идвал гласът й, издал на госпожа Мансие-Алварес, че нейната питомка била възкачена над другите. Освен това заключила, че Аделаид трябва да е тази, дето пляска с цели длани в едно множество, което влагало благовъзпитана сдържаност в извънредния жест, отдушник на преливащо вълнение, като удряло само пръстите на едната си ръка с неподвижно разтворената длан. […]

Превод: Нина Венова

връзка: https://windandfog.wordpress.com/2009/03/09/sans-la-misericorde-du-christ-1985/

Norma – Casta Diva – Maria Callas – 1958

или тук: http://www.youtube.com/watch?v=rujZ-oHh5P4&playnext_from=PL&feature=PlayList&p=6328217F3646A05A&playnext=1&index=30

2 thoughts on “Из „Sans la miséricorde du Christ“ – 1

  1. Този човек просто си плаче да бъде прочетен. Но не го прави натрапчиво, а ти влиза под кожата и в малките кръвни телца на етапи, бележещи разбирането.

  2. Здрасти, mariq-desislava. Радвам се, че ти е интересен Бианчоти. Днес ще кача негово интервю(видео) от 1986 г., относно „Без милост от небето“. Готин арджентино-париджанин, с това негово твърррдо-кълцащо произношение. ) И още мъничко от книгата!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s