Из „Sans la miséricorde du Christ“ – 2

[…] Та бяхме се върнали към тамошната равнина; не подозирахме, че ще е за последен път. Налице бе декорът такъв, какъвто си го бях представил някога; виждах ниската тухлена къща, плевнята, колците на оградата, поилката, в един пуст свят, земя, разпростряла се без гънчица, скована в неподвижност, която Аделаид, казала ми го бе един ден, още чувствувала под краката си; и това бе застинало потвърждение на разстоянието, на което небето се опираше, описвайки с пергела си точната ненакърнена окръжност, затискайки съперническата съпротива на почвата под вездесъщия си похлупак, чиято сила слънцето, надвило мрака, ден след ден се готви да поддържа. Другаде цялата нагърчена от релефи, планини, буйни потоци, изливащи се в реки, земята тук бе като отсъствие на бога, като сътворена през първата неделя, когато бог си е почивал.  […]

връзка – 1  https://windandfog.wordpress.com/2009/03/09/sans-la-misericorde-du-christ-1985/

[…] Видях и Суплиция, сивите кичури по лицето й, превита над саксията с риган да отскубва няколко стръка и да изчезва в сянката на кухнята; видях Нунция и Лоренца да прекосяват двора със стъпката си на товарни животни, лицата им вдълбани от грубата и бавна като палешник единствена мисъл какво имат да вършат; видях Малвина, седнала под навеса, която чакаше бурята, покритите й със землисти дрипи меса, преливащи от ниския сламен стол; видях Тино, облегнат на една телена ограда, да гледа хоризонта – не стигаше дори височината на колците. После отведнъж, когато Аделаид бе изрекла думите жътва, стърнище и бе споменала годината на онуй отдавнашно лято, трябваше да фокусирам погледа си – на моето въображение – към сцената, която Аделаид описваше. Тино можеше да си остане облегнат на оградата, но Суплиция имаше едва просивяващи, отрязани късо коси – отпред кичурите ограждаха лицето й в скоби; Малвина беше далеч от момента, когато щеше да потъне в блатото сред свинете, под луната; тя пренасяше тежки чували с жито, първите от жътвата, които една от дъщерите й, права върху колесарката, товареше на гърба й, а той едва се огъваше, после ги трупаше в хамбара като зидар, изграждащ стена от векове за векове. Нунция и Лоренца още не образуваха тази тъпа двойка с биволски очи и в разединените им движения имаше нещо непредвидимо, все още биха могли в тези затънтени земи да се надяват някой мъж да се задоволи с тях. Накрая Аделаид, която е още дете – на не повече от дванайсет години, – в този именно момент, когато забелязва отвъд двора невидимия за бъхтещите се жени Тино, единият крак върху най-ниската тел, с ръка на върха на колеца, загледан в стърнищата, оставя насечени дърва под навеса, на мястото, където чак много години по-късно Суплиция щеше да успее да отгледа корен риган.
Момиченцето бе свикнало да вижда баща си, който, докато жените се трепеха от работа, пилееше силите си, приклекнал зад загражденията или както сега облегнат на някоя ограда, без да може да се досети какъв е обектът на съзерцанието му. Известно й бе, че той никога нямаше тъжния израз, издебван понякога по лицето на Малвина или на лелите й; беше засмян, но едва сега, когато ми го разправяше, й идваше наум, че дори някаква неизличима горчивина да го бе обладавала, навиреният нос и качулът на косите, слегнати напред от върха на главата му, винаги бяха прикривали душата му, пречели бяха на чувствата да избият от сърцето на лицето му. Както толкова други пъти, и сега тя не искаше да го хванат, че не прави нищо; искаше да попречи някоя да изтича да предупреди другите, дерейки се с тържествуващ престъпен глас, и всички да се спрат на двора и да запристъпят към него, да го наобиколят, да се нахвърлят отгоре му, наричайки го лентяй, женка, недоносче.

Изведнъж бе усетила внезапно раздразнение срещу него. Защо се излагаше така на упреците, на сарказмите, на обидите, че и на наказанията, на ударите? Скоро – макар да множеше отиванията и връщанията между плевнята и къщата с ръце, натоварени с дърва, за да възбуди задоволството на бабата и да предотврати внезапната мисъл, която я караше да спре, където и да се намираше, и да се провикне, вече ядно изкривила лице: “Къде е Тино?” – у нея, неговата дъщеря, се надигна глух гняв срещу хилавия мъж все в същата поза там, зад загражденията.
Когато Аделаид го видя ритмично да придърпва и отпуска телта с крак, а на въздуха да плъзва продължително трептене и второ, и трето, докато опишат, като запратен в блатото камък, кръг, който се разширяваше, опасваше къщата, двора, работещите жени, тя си каза с ранното си призвание за дисциплинираност, че ще бъде справедливо жените да го изненадат, да го постреснат малко, да го отскубнат от това състояние, което не умееше да назове. Суплиция внезапно го забеляза и без зломислие, просто защото имаше нужда от помощта му, го извика. Първо по име, после, защото не помръдваше, започна да му подсвирква, сложила двете си ръце като фуния около устните, но единственият резултат бе, че привлече вниманието на Малвина, която не поема чувала с жито, наклонен от дъщеря й към рамото й: снишена като звяр, с бавна стъпка тя се отправя към Суплиция в средата на двора. Последната изглежда объркана, възможно е да се чувства виновна, защото прави няколко решителни крачки към загражденията, сякаш не вижда Малвина, чиято лапа се стоварва отгоре й, сграбчва я за рамото, докато самата тя се изправя, дрипите й потрепват отстрани, кръвнишки поглед с убийствени отблясъци, същински пладнешки демон, намерил най-после случай, достоен за силата му.
Крясъкът, който надава, за да призове онази от дъщерите си, заета с подреждането на сеното в плевнята, прекосява двора и предизвиква появата на Нунция с тризъба вила в ръце, докато Лоренца скача трупешката от каруцата. Животинска усмивка оживява лицата на близначките, схванали са, ограждат майка си и трите поемат с равна стъпка, като по команда, само Суплиция остава да стърчи насред двора, а ето, че към нея се прокрадва и Аделаид. Двете се гледат, пристъпват, сетне ръка за ръка следват другите. Тино най-после разбира, рязко се обръща, прикрива лице с огромните за крехките си ръце длани, сякаш чужди, после се опитва да ги скрие ту в пазвата на ризата си, ту в разкопчаните маншети, както прави винаги когато е притеснен – една от тези длани веднъж разсеяно я беше погалила и Аделаид още си го припомняше с носталгия. Стои той там, срещу неподвижното трио, кръвта се оттегля от хлътналите му бледи страни, остава само тънката мрежа от виолетови вени. Като че се сили да се усмихне, но устните му изписват само трептяща гримаса и без да мърда глава, се оглежда наляво и надясно, като че да прецени шансовете да се изплъзне от палачите си, които вече кършат рамене, стягат мускули, изпълват гърдите си с въздух. Бърз като светкавица, скрил глава между раменете, той се втурва, но вилата му отрязва пътя. Малвина я е сграбчила и я издига право пред себе си като хоругва, като свещен инструмент, а юмруцуте на Нунция и Лоренца се стоварват върху главата на нещастника, стъпалата им тъпчат прасците и ребрата му, докато Тино, свит на топка, не успява да се изтърколи между краката на преследвачките си. За по-малко от секунда се изправя и литва с присвити на височината на гърдите ръце, цепещ въздуха в позата на спринтьор, какъвто никога не е виждал.
“Разбойник, нехранимайко” – подвиква му Суплиция, когато минава пред нея, но то е, за да не остане назад от жените, най-вече от Малвина, която не търпи мекушавост. Нунция и Лоренца остават със зяпнала уста, после търтят да бягат, размахвайки ръце, и то с такава скорост, че петите безразборно удрят задниците им, сякаш ще се разглобят, като дърти кранти, подкарани в галоп, докато Малвина, макар и да го следва с големи подскоци на рязярен орангутан, размахала вилата, оставя на своите хрътки задачата да хванат беглеца, запазвайки за себе си тържествеността на свещенодействието.
Тино, едва успял да стигне до стаята си, и револверът е вече в ръката му; но все още рови в сандъка, който му служи за нощно шкафче, търсейки куршуми, когато едната от сестрите се вмъква в къщата. Малката му глава, въртяща се наляво и надясно в рамката на най-високия прозорец, онзи, до който се стига само със стълба, преди да се покачи на парапета и да скочи в задния двор, нямаше как да напомни на Аделаид, която никога не го беше виждала, изплашения пунацо (италианска марионетка), поискал да напусне сцената; тя си послужи със сравнението, когато ми разказваше тази някогашна епопея, и двамата знаехме, че в този миг пунацо бе влязъл в спомена й.
Тино насочваше пистолета към другата си сестра, която пазеше в двора и беше обърната гърбом, когато запратената от Малвина буца пръст го улучи право в челото. Проехтя изстрел и ламарината на навеса изплющя. Всички замръзнаха в ужасено мълчание, последваха писъци, мученето на близначките и изведнъж Тино се видя обкръжен, с единствен изход голямата отворена порта на плевнята и накамарените чували с жито, върху които обичаше да се катери, за да си мечтае на воля. Но му оставиха време колкото да нагази във високата купчина още неслегнато сено, където затъна до качула си, като само от време на време главата му се подаваше тук и там, докато, изтегляйки наръчи фураж изпод него, жените не го накараха да се изтърколи с глава напред – разглобена марионетка, между полите на майка си.
Нунция и Лоренца го удрят в ребрата, повалят го, едната го държи за китките, а другата с пестници размазва мутрата му, после с крак чипия нос. И тогава, понеже е успял да ги катурне по корем и на четири крака се катери по купчината скриптящо сено, с надеждата да се зарови в него, но вече сили не му достигат, майката забива трите зъбци на вилата в задника му, той се сгърчва, разперил ръце, с отметната назад глава, зинал в безкраен безмълвен вик, който се излива в хъркане.
“Убийца!” – вие Суплиция и изтегле едновременно от мекия задник и от ръцете на Малвина вилата, налага с обратната й страна гърбовете на близначките, заплашвайки и майката, която отстъпва. Тино е паднал на колене, после се свлича на една страна, клета сламчица върху купчината слама, и остава неподвижен, надавайки само тъничък стон като хваната в капан мишка, накъсан от дрезгави въздишки, от хрипове.

Спомням си, Аделаид ми каза, че тогава за първи път отчаяно била пожелала да закрещи и заплаче, но не успяла. В мъчително несекващо движение той се свивал и свивал, обгръщал, притискал се силно с ръце, сякаш искал да предпази някакво дете в себе си или да го задуши, или пък да се затвори и повече да не отваря очи, да се смалява, докато изчезне.
Аделаид изпитвала необходимост да го докосне, за да се увери, че не е мъртъв, после в същия миг разбрала, че желаела да е така. Коленичила била до него в сеното, чакайки го да умре. И както се била вторачила във восъчните му клепачи, той изведнъж широко разтворил очи. Не знаели какво да си кажат или нямало какво да си кажат. Разменили мълчалив поглед.
Вън само Суплиция нареждала гневно, но вече не се деряла като преди малко. Била взела положението в ръце, тя, дето, стига да й скимнело, можела да си тръгне насред жътвата, тя, какъвто работник Малвина не би намерила в околността, освен ако не му плаща скъпо и прескъпо. Никой не откликвал, думите оредявали – гласът й като да се отдалечавал, губел се в къщата, излизал след малко, но не замлъквал напълно: винаги има известно притеснение да теглиш заключението, ако обвиняемите свеждат поглед, съгласяват се, без да отхвърлят никоя дума, без да направят никакво възражение, без да се помръднат, за да отбият ударите. Тя млъкнала чак на прага на плевнята, където влязла с решителна крачка, с доволно и строго лице, с походната аптечка в ръце, каквато, ако изобщо притежават в околността, съдържала все едни и същи неща: туба с аспирин Байер, сироп за кашлица, “лимонада Роже” за храносмилателни смущения, рициново и рибено масло, мазило за разтриване, шише спирт и шише йод, малко памук и руло марля.
С точни движения и без никакви затруднения, понеже Тино се бил оставил на нея, Суплиция го обърнала и смъкнала панталона му; задникът му бил продупчен от три рани, едната от които зейнала. Най-напред го натрила с памук, напоен със спирт, плътта рязко се стегнала; натискайки с палец и показалец краищата на най-широката рана, тя полуотворила ръбовете й и наляла йод с капкомера, който служел за запушалка. След това му намазала дланите, покрити със съсиреци кръв, и взела револвера, който той пуснал. Преди да се надигне, лекичко го потупала и го щипнала по носа. Тино разхлабил прегръдката си, ръцете му се разгънали на сеното, после вдигнал панталона си, опитал се да седне, но бавно се отпуснал назад. Миризмата на йод обвивала всичките му движения.
“Върви… върви…” – прошепнал той и притеглил едната си ръка на гърдите, другата на корема.
Аделаид се изправила. Колената й били натъртени, кожата им, с гънки от сено, била цялата нашарена и грапава. Приятно й било, когато прокарала ръката си по нея.
Сега, четирийсет и пет години след събитията, Аделаид се опасяваше да не би нейният разказ да ми се стори изповед, предназначена да смегчи угризенията, които навярно я терзаеха.
“Да ви кажа право, нямам угризения: това, че невежи жени в борбата си за оцеляване са се озлобили да смажат този… не ми иде да кажа “този мъж”… Ще кажа, защото беше вярно, този баща, останал си дете… Всъщност това ми се струва естествено, според природните закони. Всички сме призвани за нещо, което ни надхвърля… А Тино не, той, струва ми се, нямаше. Съществуваше, но едва-едва, някакво съвсем скромно присъствие… Не знам дали ме разбирате… Странно, никога не ми беше идвало наум… Когато се мяркаше в двора или на полето, неподвижен, унесен, той винаги гледаше към изток, към океана, който беше прекосил с родителите си (италиански имигранти в Аржентина) и който трябва да му се е струвал сън. Може би му липсваше нещо, оставено на заминаване, може би пейзажът. Никога нищо не ми е казвал; говореше много малко и не на мен. Съжалявам, че тогава, в сеното, на чувствата липсваха думи, освен ако самите чувства не са липсвали; мъчно ми е за този изблик на нежност към бащата-дете, тъй закъсняла днес, когато ви разказвам случилото се… Той ли е наистина онзи, който ме вълнува? Прибавили са се толкова неща, почувствани в течение на съществуването… Дали сърцето винаги изостава? Или пък са угризения? Годините минават и един ден забелязваш, че не спира да се стеснява пространството, което е отделяло живота от съхранения за него спомен. Спомените…”
Дворът се бе изпълнил с тихи привични шумове; хората започваха да се връщат от почивка. Светлият трапец от прозореца се бе изместил, Аделаид беше напълно в сянка.
“Спомените – казваше тя – са като раковините; реалната случка е само малката слузеста животинка, живееща в черупката, която сама е изградила със секрециите си и която е вечното призвание на душата, солите на паметта, нали?” И погледът й, обикновено съсредоточен и буден, сега преодоляваше стените, отлиташе надалеч, претърсваше разстоянието, докато ръцете й стискаха ръчките на креслото, сякаш й бе необходимо да се вкопчи в настоящето, в тази стая, където телевизорът бе замлъкнал пред отдавна заспалата Розет.
Отново там, някога, слънцето захожда. Готвят се да вечерят в кухнята. Нунция и Лоренца вече са се настанили и чакат, те не участват в работата около пещта, то си е задължение на Суплиция. На светлината на петролната лампа те излагат непроницаемите си чела, лицата си, неразгадаеми като животинската природа.
Малвина гледа жаравата, месото, което се пече на скарата; вероятно поради разсеяната бавност на движенията видът й е такъв, сякаш обмисля как да си отмъсти, как отново да вземе връх, да наложи авторитета си. Достатъчно е едно припламване на капещата мазнина, хвърлило червени отблясъци в погледа й, и момиченцето от тъмния си ъгъл отгатва жестокостта, която вкаменява лицето й, яростта, която търси изход, всички изходи, вой, богохулство, удари, смърт. Като че внезапно се събужда, когато се чува Суплиция да нарежда на племенника да дойде на масата и да настоява с беззъбата си уста, която сплесква думите: “На масата, като всеки ден”, а щом тя влиза в кухнята с дълъг шиш в ръка, който размахва като оръжие, обръщайки месото, Малвина напуска стаята.
“Беше много горещо, не знам защо тази вечер вечеряхме в кухнята. През лятото месото се печеше на двора, върху една брана, предназначена за оран… Може би не знаете каво е брана… То е желязна решетка от пресечени пръчки с дълги остри шипове на свръзките. Прашни пеперудки летяха около лампата, небето беше червено, вратата изрязваше от него ясен правоъгълник. И в този правоъгълник видях да се появява Тино, който прекосяваше двора; вървеше странично, влачеше крака; не беше господар на движенията си, как да кажа, като да заекваше с всичките си крайници. Когато спря на прага, вероятно се зачуди дали е благоразумно да влезе, спомням си, че си помислих “моят баща” и отместих един стол от масата, за да седне. Стори го с голямо усилие, отпускайки се само на една страна, но не искаше да издаде, че го боли. В погледа му имаше твърдост, каквато никога преди не бях виждала у него. Седнах до него.”
Суплиция, цяла отдадена на мисията си да събере тези злощастници, живеещи под един покрив, продължава, пляскайки с ръце, да нарежда да седнат на масата, макар единствено майката да не е там – оттеглила се е демонстративно в стаята си. Понеже не идва никакъв отговор, Суплиция отива да я търси, минава известно време в шушукания и уговаряния и ето че се появява една кошмарна фигура, дивашка и пламтяща, изпълнена с негодувания и роптания, неохотно влиза, повлечена от Суплиция, която я тегли за престилката и с лакът я ръгва в ребрата.
“Двете говореха на диалект, помежду си винаги говореха пиемонтски. Всичко разбирах, но не ми позволяваха да го говоря, за да не го принеса върху езика на страната, да не започна да правя грешки… Италианските имигранти имаха само една мисъл: да се интегрират в общността, и затова не биваше родният език да бъде предаван, трябваше езикът им да умре с тях. Не мисля, че един диалект е нещо хубаво; диалектът затваря група хора, заточва ги, откъсва ги от живота… Но все пак смъртта на един език винаги е тъжна. Забележете, дори в Пиемонт диалектът се губи, само много старите хора го говорят… Да, ходих в Пиемонт. След като трийсет години бях живяла в Европа, се реших да направя това пътуване. Исках да знам откъде идвам… Бабата и лелята беха започнали да се смеят и по едно време Суплиция протегна на Малвина средната по големина от трите дамаджани, която съдържаше четири-пет литра – виното за тържествени случаи, – и бабата я повдигна много високо над главата си, леко напред, и пъхна палец в гърлото, така че да пуска само тънка струйка, наклони я към широко отворената си уста. Бях виждала това само от един стар креол в селото, където понякога ходехме на църква, и то си беше чисто перчене пред младите.”
Невинаги знаем в момента какво поемат очите ни. Едва на следващия ден Аделаид ще забележи движението на Тино, възползувал се от това, че вниманието е погълнато от гледката на пиячката, когато протяга ръка и грабва кутията с кибрит, зорко пазена в чекмеджето с приборите, той, дето не пуши.
Отдавна вече всичко спира тук в паметта. Аделаид няма да си възстанови излизането на действуващите лица, внезапно масата е празна, Суплиция търка железните пръчки, послужили за скара, после прокарва влажен парцал по мушамата, която покрива масата, ръси с вода от една купа тухления под, преди да помете – и това е последният шум, който й е останал, шушненето на снопа клонки о пода. Другите са изчезнали. Навън нощта е паднала, но не напълно, и вятърът е топъл. Трябва да е излязла на двора, защото пази образа на житните ниви, избелени от луната, на масива класове, който трепти на бриза. Утре, в едно бъдеще, което не й е известно, в страни и градове на друг континент, в тази августовска надвечер в една парижка жилищна сграда с умиление ще си помисли, че узрялото жито пламти под слънцето, докато на лунна светлина е като подвижен сняг. Нощта е ясна: когато Суплиция смъква фитила на лампата и я духва, нощта е цялата в стаите.

Това е единственият щастлив образ, надвил враждебността, която храни по отношение на спомена от там: житните ниви. Вече изкласилото жито с яко стъбло, тъмнозелено – ако го сравнят с морето, когато под пристъпите на вятъра поляга и се изправя на догонващи се големи талази, метафората ще изглежда банална, но е точна. След месеци обработване на земята, след пустоща на обръщаната, преобръщана, изравнявана пръст, след сеитбата през пролетта в зейналото пространство под вселената, която чака, вековното находище на простора оживява: семената подават кълнове навън. От този момент нататък трябва да се разчита да има редовно дъждове, на милостта на зимата – една слана, една буря, една продължителна суша стигат, за да унищожат реколтата, целогодишната надежда, та ще трябва всичко да се започва, още по-тъжно, отново. А ако времето е съпровождало растежа и с идването на ноември, който там е едновременно месецът на мъртвите и месецът на жътвата, всяко стебло е натежало от брадат, пълен, налят клас, още съществува опасността някоя безмилостна буря да накара класовете да изгният на корен или пък някаква искра, огънче от небрежно изхвърлена цигара да възпламени простора. Една искра жар пада в рова; онзи, който държи поводите на двуколката или каруцата, я е хвърлил нехайно. Тревата покрай пътя по това време на годината е също толкова пожълтяла, колкото и зрялото жито, а е и по-суха. Искрата е докоснала листо или жарта – сплетените треви, и най-напред слаб пушек покрай земята, незабележим в блясъка на деня, в самотата на нощта. Всичко може да свърши дотук, с малък кръг почернели треви, освен ако вятърът не раздуха малкото огнище и ако не изскочи пламъче, което литва, разпростира се в своя бяг покрай рова, настилката вече пука, пращи, разпръсквайки червени отблясъци, докато един пламък не се изправи и виейки се на вятъра, лизва първите стъбла, края на бледозлатното море на житата.
Аделаид не си спомня повече за себе си – трябва, както всяка вечер, да си е легнала, – пази само образа на нивите под луната. Много преди зората, много дори преди още по-ранния час, когато къщата се буди, най-вече в сезона на реколтите, тя ще бъде изтръгната от съня си от тропота на препъващите се в своите нощници жени, от врявата им на двора, пронизана от високия вой на Малвина, който продължава в поредица възклицания върху същата гласна, същата нота, сякаш челюстите й са сковани и не може да затвори уста.
Там, в сърцето на житната нива, е приливът от напредващи пламъци, огромната жарава, раздухвана от лудуващия вятър. Небето е червено, сякаш слънцето се кани да пробие земята, да избликне сред огромното пламтене, което го предшествува.
Гори просторът, равнината, планетата. И изведнъж се разнася цвилене като свирещи за бой тръби, рев, блеене, голяма блъсканица на запрените животни, които напират да излязат.
След писъците, воплите и мученето на Нунция и Лоренца жените остават там, безпомощни, вкаменени, хипнотизирани. На моменти заревото на нивата като че намалява, но то е само от черния дим, който избухва на големи въртопи като от кладенец на сонда, и отново пламъците лъкатушат по волята на вятъра из житните редици. Изведнъж Малвина вдига пестници към небето, с дрезгаво стенание пада на колене и удря земята с широко разтворени длани. И виенето, което продира гърлото й, е, за да прокълне небето, земята, живота и онзи, дето отсъствува в този момент, загнилия плод на вътрешностите си, сина – проклет да е, нека небето го превърне в шепа пепел.
Именно тогава Аделаид си спомни крадливото му движение, за да грабне кутията кибрит, а Суплиция изтича до кухнята и установи липсата на бидона със спирт за горене. Но не каза нищо. Мъже крещяха в края на пътя, който прекосяваше имението, чуваше се чаткането на копитата на пришпорени коне. Това бяха съседите, хора, дето имаха зъб на Марез, на женската орда и техния дребосък. Събраха се в края на нивите на Малвина, там, където пътищата се пресичат, и спряха да се уговарят какви обвинения да отправят, преди отново да пришпорят в галоп и да нахълтат в двора.
Близначките бяха избягали; Аделаид се прибра в кухнята. Суплиция бе хвърлила закърпен шал върху раменете на Малвина и стоеше с нея, две крачки назад. Мъжете спряха конете си, които не бяха имали време да оседлаят, и единият от тях изправи своя на задните му крака над двете жени, които потрепериха, но не отстъпиха. Малвина пресрещна гнева им, като вдигна към тях треперещи ръце в жест на безпомощност, който обвиняваше съдбата, фаталността.
Огънят – огънят, който вече бил унищожил цялото поле – бил обхванал ръжената нива на един на изток; житната на друг на север, а на всичкото отгоре колците на оградата изгорели. Това било престъпно подпалване. Щели да отидат в града да търсят нотариуса, стражарите, щели да стигнат до съдията. Къде се криел той, мъжът на къщата? Къде бил Челестино Марез, синът?
– Замина вчера сутрин за града; ще се върне чак с автобуса в четири часа – вметна Малвина.
– Той, в града? –  попита единият от мъжете с подигравателна усмивка, протегнал шия да се взре в очите й. – И за какво, ако не е тайна?
– Да търси резервни части за вършачката. И стига сте обиждали клетите жени, които успяха да отгледат житото не по-зле от всички вас наоколо, а сега остават без нищичко, с празни ръце. Аз, ние ще отидем да потърсим стражарите, нотариуса, всичко, каквото е необходимо. А вие и вие, и вие – викна тя с укрепнал глас, сочейки с пръст подред всеки един от мъжете, които я гледаха от височината на конете си – стига сте вирили глава, защото, ако има виновник, ще го накарам да яде пръст.

Тя им обърна гръб и тласна към къщата сащисаната си братовчедка.
– Прескъпо ще ни платите туй бедствие – промърмори най-красноречивият от мъжете, повече за другарите си, отколкото за жената, която се изгубваше в тъмнината на кухнята. Конниците се оттеглиха полека, пришпориха далеч отвъд двора.

Нощта просветляваше; светлината на зазоряването не закъсня да обрисува пейзаж с черна земя и черни силуети, смаляващи се на хоризонта.
Изчеткаха косъма на двата кулести товарни коня, най-малко осакатени от ралото. Впрегнаха ги в кабриолета. Малвина сложи върху дрипите си голямата черна престилка от дамаска, прекроена от булчинската й премяна, и напъха чорлавите си коси под вдовишката си шапчица. Нунция и Лоренца нахлузика обувки, станали възтесни за все по-подпухващите им нозе. Суплиция, която нямаше нищо какво да си сложи за рокля, завърза под брадичката си един шал с ресни, а Аделаид бе принудена да облече бялата си рокля от първото причастие и късите чорапки, но краката й вече не влизаха в лачените й обувки. Малвина беше пожелала да се натъкмят по-добре, отколкото за църква.
Суплиция – на място той в ролята на кочияша, останалата част от компанията – на двете странични пейки отзад, и кабриолетът се понесе по неравния път сред опожарените житни нивя. Сълзи се стичаха по биволските очи на близначките, браздяха затворените им лица, спираха в гънките на устните и цялата тази дейност на очите им като да не ги засягаше. Затова пък Малвина стоеше изправена, сякаш шапката, подобно на епископска митра, бе вляла в жилите й убеждението, че е над всички превратности на съществуването, и цялото й държане излъчваше тържествуване.

Бе превалило пладне, когато кабриолетът се върна от селото, предвождайки шествието от мъже на коне, на двуколки и дори на колела – съседите, кмета и стражарите. В кабриолета се бе настанил нотариусът на областта, чието безкрайно снизхождение към Малвина никой никога не би могъл да разбере, а тя пък се стараеше да не прекъсва разговора, за да покаже на своите преследвачи поддръжката, на която можеше да разчита пред закона.
В голямата суетня всички слязоха, дори съседите, почувствали се попаднали в клопка, когато старата Марез заповяда на дъщерите си да заколят, без да губят време, едно прасенце и да запалят огъня в сянката на плевнята.
Първа го видя Аделаид, която, притеснена в бялата си дълга до средата на прасеца рокля, бе изтичала към къщата: обесен на куката на гредата между кухнята и килера, където, ако годината беше добра, висеше пушен бут, а обикновено просто руло сланина, дето никой друг освен Суплиция нямаше право да пипа. Главата климнала на рамото, очите, без поглед, изцъклени, устата сгърчена, езикът провисен накриво. Беше се сресал, но качулът на върха на главата бе останал непокорен; обраснал беше брадата си, набождала винаги само на петна, измил бе краката си,  чиято мръсотия бе проникнала в кожата и бе придала сива лъскавина на глезените му, които сега бяха бледи, леко комични, каквито са винаги краката, но с нежен цвят.
Тези неща тя нито ги видя, нито си ги каза на момента. Видяла бе обесения баща, който прозореца с решетка на килера осветяваше косо, и беше замръзнала там със стиснато гърло, без дъх в гърдите, натежала, менгемето на ребрата изведнъж пристегна дробовете й. После бабата беше влязла, поспряла беше за миг и понеже Аделаид се вкопчвала в нея, тя я бе отблъснала с лакът, запратила я бе в ъгъла между печката и вратата, където се бе стоварила седнала. Тогава Малвина бе дръпнала пердето от избелял кретон на вратата към двора и бе пристъпила с главата напред, опънала шия към мъртвия, вторачена в него, замахнала бе, като да го зашлеви, но изведнъж го бе блъснала встрани, за да мине в килера, и отново, когато излиза и тялото на Тино се извърта наляво-надясно, клатещите се ръце, крака, сякаш се събуждат, после притихват във све по-бавни поклащания; смъртта го люлее. Навън мъжете, съседите преговарят, за да убедят властите да направят оглед на полята, докато обядът стане готов. Нито кметът, нито стражарите, а още по-малко нотариусът са се разбързали. Все пак накрая ще тръгнат заедно с Малвина. И когато шумът от колелата на двуколката, на кабриолета и тропотът на конете се е отдалечил, една след друга Нунция и Лоренца повдигат крайчеца на пердето и навират своите зурли.
Суплиция ще бъде тази, която, покачена на трикрако столче, подпъхнала ръка под мишниците на мъртвеца, когото притиска до себе си, ще отреже въжето с един удар на ножа. Тя е повлечена назад от тежестта, но успява да падне седнала на табуретката, с тялото на обесения на коленете си. Разтърсва я мигновен смях, последван от много кратко ридание. После се изправя тежко с разкрачени крака, надига мъртвеца прав, преди да го натовари на рамо и да го отнесе към стаите. Мъртвите са деца, които спят; всички мъртви са деца. Бабата ще се вайка, че Тино е опустошил килера, преди да се обеси, че е излапал половината сланина, без дори да си направи труда да я отреже – оставил е следи от зъбите си. Суплиция ще разказва с какъв труд напъхала езика в устата му и склопила клепачите му. Мъртвите са инат деца; слънцата са угаснали и те са останали в тъмното, но не желаят да затварят очи.
Аделаид не е мръднала; тя не чувтвува крайниците си, нищо не й се подчинява, челюстите й са сраснали.
Суплиция се връща, откача частицата въже, което още виси, взема друго парче, прибира ги в едно чекмедже, запалва свещта на Богородицата, оправя косите си с ръце, леко потупва престилката си и наглася възела й отзад, понечва да излезе и се спира пред Аделаид, чието присъствие сякаш едва сега открива. Тя й протяга ръка, помага й да стане, слага я да седне на един стол. Движенията й тогава стават много бавни, тя изглежда объркана, застанала е зад Аделаид и за миг опира длани върху раменете на момиченцето. Но рязко се овладява, излиза на двора, виква на близначките да й помогнат да изтеглят масата: ще обядват под навеса.
Тропот на коне, колела в двора, гласове. Аделаид не си спомня нищо повече. Тино трябва да се бе върнал вкъщи, когато съседите бяха пристигнали, преди зазоряване. И когато всички бяха заминали за селото, трябва да бе направил тоалета си, нахранил се бе до насита и бе увил в парче омазнена хартия за дъщеря си няколкото предмета, които му принадлежаха: сватбения пръстен, джобен часовник “Лонжин” с ланец, който имаше от баща си, гребен в седефено калъфче, револвера.
Дни наред Суплиция безуспешно щеше да търси бидона от спирта за горене; щеше да го открие сред полята едва при новата оран през зимата. […]

Превод: Нина Венова

връзка – 2  https://windandfog.wordpress.com/2009/03/11/%d0%b8%d0%b7-sans-la-misericorde-du-christ-1/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s