Листата на Рой и катакали

„Ако я докосваше, не можеше да й говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.“

… ама само какви ги реди този човек.

Южна Индия, област Керала, представленията катакали, малко кардамон, баба Беба Кочама, собственик на Консерви и туршии „Парадайз“ (с първата сателитна чиния в Айеменем, следи „Дързост и красота“, цели войни, бедствия, живописни кланета, тенис и крикет, Бил Клинтън и кечистът Хълк Хоган, могат да бъдат призовани за домашна прислуга, и баба Беба Кочама, на свой ред, може да зареже чудната си градина с пикаещия Купидон). Kенгура (контейнери за отпадъци) на летището в Кочин – Южна Индия, спомените на Кохинор (един от най-големите диаманти в света) дъщеря на Беба Кочама, която пише озадачаващи писма до баща си, а отец Мълиган се чуди как момиче с мохамеданско име е попаднало в католически манастир. За Кочу Томбан – казано направо – за най-добрия малък слон. За близнаците Рахел и Еста, деца на разведената голяма Аму (малката Кохинор), докосваема (от висша каста) и невъзможната й любов с недокосваемия (от по-нисша каста) на име Велута („Богът на дребните неща“).

„Ако я докосваше, не можеше да й говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.“

Това е рефренът в книгата „Богът на дребните неща“ на индийската писателка Арундати Рой. Романът печели наградата Букър през 1997 г. и е преведен на повече от трийсет езика. Първото издание на български език, Изд. „Хемус“ – 2001 г., е изчерпано, твърде „младо“ и неоткриваемо при антикварите. Преди няколко месеца книгата претърпя второ издание, за моя радост, с благодарност към ИК „Жанет 45“. Преводът е на Леда Милева. Корицата е същата, според желанието на автора, книгата да се издава с фотографията на Санджийв Саит.

Suzanna Arundhati Roy е родена през 1961 г. в Шилонг. Прекарва детството си в Айеменем – Керала, южна Индия. Учи в  „Corpus Christie“, изповядващо сирийското христианство, а действието на книгата се развива точно там, в Айеменем – Керала, родина на драматичните танцови и песенни представления катакали.

„Жилавите традиции на северното театрално изкуство оцелели в танцовата и песенна драма, известна като Катакали. Катакали се представяла в храмовете на Керала в Южна Индия“ (Глин Уикъм, „Индийският театър“) .

Изкуството Катакали се заражда през 16-17-ти век и представлява уникална комбинация от звук, пищен грим и езика на тялото. На местния малаяламски език и санскрит, актьорите пресъздават сцени от индуския епос – Ramayana и Mahabharata, историите на индуските богове Рама и Кришна. Включват се също традиционни и обредни елементи с вокален и инструментален съпровод – най-вече перкусии – барабаните ченда. Един от интересните акценти е разработваният грим код. Символите са категоризирани според техния характер. Лицата на благородните, добродетелни и божествени герои са предимно в зелено. Злите и ядосани лоши са предимно с червен грим. Горските представители и ловците са представени в преобладаващо черно. Жените и аскетите са с лъскави, до жълто лица. Движенията са строго индивидуални. За постигане на висока степен на гъвкавост, грациозност и контрол на мускулите, необходими за това изкуство, катакали танцьорите се подлагат на специално обучение, и масажи на тялото, за да могат после да транспортират публиката в света на чудесата. Стилът на пеене се нарича sopaanam. Трупата, водена от перкусионистите, събира публиката извън мястото на представлението и „бръмчат“ час преди началото на спектакъла. Традиционното катакали изпълнение е започвало вечерта и е продължавало през нощта до разсъмване, когато Доброто най-накрая побеждава злото.  Днес, обаче, спектаклите са модифицирани за сцена, и в уюта на театралния салон с меки кресла, представленията са с продължителност до два часа.

Kathakali

Kathakali

А сега, откъс из „Богът на дребните неща“ – Арундати Рой

[…] „Като дар. Като обещание за приказка. Имало едно време… – казваха барабаните. В ясни нощи звукът на барабана ченда можеше да измине почти километър от айеменемския храм, възвестявайки началото на ритуалния танц катакали.“ […]

„[…] През юни рядко се изпълнява ритуалното представление катакали. Но има храмове, които танцьорите на катакали никога не подминават. Айеменемския храм не беше от тях, но напоследък поради географското му разположение много неща се променяха.

В Айеменем идваха, за да се облекчат от чувството на унижение, че са танцували в Сърцето на Мрака*. Че са изнасяли съкратено представление край плувни басейни. Че са се свързали с туризма, за да се спасят от глада.

(* „Сърцето на мрака“ – роман от Джоузеф Конрад, който описва пътешествие в джунглата. Героят на романа Курц е олицетворение на корупция и експлоатация на местното население.“ Бел. прев.)

На връщане от Сърцето на Мрака танцьорите спираха в храма, за да поискат прошка от своите богове. Да се извинят, че са осакатили историите им. Че са ги осребрявали. Злоупотребявали са с живота на божествата.

В такива случаи бе добре, че има човешка публика, но това не беше задължително.

В широкия, покрит, ограден с колони коридор, водещ до сърцето на храма, където живее Синият Бог с флейтата си, барабанистите удряха барабаните, а танцьорите танцуваха, цветните им дрехи бавно се вееха в нощта. […]

[…] Висок металически съд с кокосово масло блестеше в мъждукащата светлина на месингова лампа. Маслото подсилваше пламъка. Пламъкът палеше маслото.

Без значение беше, че историята вече е започнала, защото ритуалът катакали отдавна беше открил, че великите истории нямат тайни. Велики са историите, които си чувал, но искаш да ги чуеш отново. Можеш да се включиш в тях по всяко време и да ги следваш без затруднение. Те не те подмамват със сензации и неочакван край. Не те изненадват с непредвидими случки. Познати са ти като собствения ти дом. Като мириса на кожата на любимия. Знаеш как свършват тези истории, но ги слушаш като че ли не знаеш. Също както макар да знаеш, че един ден ще умреш, живееш, сякаш това няма да ти се случи. Във великите истории знаеш кой оживява, кой умира, кой среща любовта и кой не. И въпреки това искаш пак да го научиш.

Това е тяхната загадка и тяхната магия.

За изпълнителя на катакали тези истории са негови деца и в същото време – неговото детство. Той е израснал в тях. Те са къщата, в която е бил отгледан, полята, където е играл. Те са неговите прозорци и начинът, по който вижда. Затова, когато разказва една история, той се отнася с нея като със свое дете. Закача се с нея. Наказва я. Пуска я да хвръкне като балонче. Събаря я на земята и я пуска да се изправи пак. Смее й се, защото я обича. Може да те запрати през цели светове за няколко минути или да се застои с часове, за да разглежда някой увехнал лист. Или да поиграе с опашката на заспала маймуна. Без усилие може да премине от кланетата в една война към блаженството на жена, която мие косата си в планински поток. От новото хрумване и лукавото буйство на демона към бъбривия малайалаец, който разпространява скандална клюка. От чувствеността на кърмачка, притиснала рожба до гръдта си, към прелъстителната закачливост в усмивката на Кришна. Може да разкрие зърното тъга, скрито в щастието. Рибата на срама, притаена в морето на славата.

Той разказва историите на богове, но нишките им са изтъкани от небожествено, човешко сърце.

Изпълнителят на катакали е най-прекрасният от мъжете. Защото неговото тяло е душата му. Неговият единствен инструмент. От тригодишна възраст той е бил рендосван и полиран, подкастрян и запряган с едничката цел да стане разказвач на истории. Той носи в себе си магия, този човек с изрисувана маска и развяващи се поли.

Сега обаче той е станал нежизнеспособен. Без приложение. Ненужна стока. Неговите деца му се подиграват. Мечтаят по нищо да не приличат на баща си. Те са израснали пред очите му, за да станат чиновници и кондуктори в автобуси. Четвърторазредни държавни служители. Със свои профсъюзи.

Но той самият, оставен да виси между земята и небето, не може да прави това, което вършат те. Не може да се движи между седалките на автобусите, да брои монети и да продава билети. Не може да се отзовава на повикването на звънци. Не може да превива гръб над подноси с чай и сладкиши.

В отчаянието си той се обръща към туризма. Излиза на пазара. продава единственото нещо, което притежава. Историите, които умее да разказва с тялото си.

Превръща се в Местен Колорит.

В Сърцето на Мрака зрителите му се присмиват с показната си голота и с вносните си дрънкулки. Той потиска гнева си и танцува за тях. Получава си хонорара. Напива се. Изпушва една цигара с трева. Тя го кара да се смее. А после той спира в айеменемския храм заедно с другите изпълнители от трупата, за да танцуват и да искат прошка от боговете. […]“

Превод: Леда Милева

… всъщност – „Сега пък в какво се забърках?“ е интервюто, което ми запали маслото. Ами, да! Животът обича Арундати Рой.

Фен сайтове на Арундати Рой:

http://www.weroy.org/arundhati.shtml

http://www.myspace.com/weroy

3 thoughts on “Листата на Рой и катакали

  1. Здрасти, Еми. ) Коментарът ти предполага интерпретация – и тáка, и вáка. За да не изхвърча от темата, предлагам парче на една готина индийка – Susheela Raman – What Silence Said

    или пък това? ) Susheela Raman – Sarasa (Live)

  2. уникални са в.
    а аз ще те почерпя с едно апокалиптично


    🙂

    извън темата, но в резон с дните.
    ще се чуем утре 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s