Алберто Моравия – „Свидетел“

Алберто Моравия - Нови римски разказиКазват, че един ден всички ще бъдем господари и няма да има вече прислужници. Казават, че занаятът на прислужника бил недостоен за човека, защото човек не бивало да служи на друг човек. Казват, че един ден всичко ще си вършим сами, без прислужници, като диваците. Не споря: човек никога не стои на едно място и винаги чувства нужда да промени това, което съществува, и може би ще го промени в по-лошо, но ще трябва да го промени, и после, за да се утеши, ще го нарече напредък. Ала трудното е в това, че – поне доколкото аз зная – на десет души се раждат може би двама господари, а другите се раждат слуги. На господаря, който е роден господар, му е приятно да заповядва още от пелени; а другите не са доволни, докато не намерят господар, който да им заповядва. Ех, хората са различни; и въпреки напредъка винаги ще има господари и прислужници, само че ще носят друго име, а известно е, че думите са всичко за хората; и който се обижда, като чуе да му казват „хамалин“, изтичва, когато му изкрещят „носач“.
За себе си ще кажа, че съм роден прислужник, живял съм до днес като прислужник и ще умра може би като стар глупак, но прислужник. Приятно ми е да прислужвам, приятно ми е да се подчинявам; приятно ми е да се осланям на волята на друг човек. Служа: понякога обаче думата заблуждава. Като размисля добре, намирам, че докато аз служа на господаря, той пък служи на мене. И действително, ако го нямаше господаря, аз не бих могъл да работя като прислужник. И като какъв бих могъл да работя тогава? Като гробар ли?
И така, като си сменях един господар с друг, било защото господарят не ми харесваше, било защото аз не му харесвах или поради друга причина, в края на краищата попаднах в една вила на пътя Касия, където ми се стори, че намерих хубаво място. В тая вила, построена неотдавна, живееха мъж и жена, венчани също неотдавна. Жената беше руса, с продълговато и красиво лице, с много големи и трескави сини очи; много слаба, висока и изискана, тя приличаше на момче и поради златистите си късо отрязани коси. Мъжът беше с тъмни коси и очи, нисък, ала як, с много широки рамена, с четвъртито лице, с дебел глас, важен и авторитетен човек, един от ония ниски хора, които си отмъщават за малкия си ръст, като си разиграват коня и нахалничат. Коренът му беше сигурно селски, поне ако се съдеше от майка му, която веднъж попадна във вилата и за малко не я взех за една от ония селянки, които обикалят с кошничка пресни яйца в ръка. Съпругата обаче беше от добро семейство, струва ми се, че беше дъщеря на някакъв висш съдебен служител.


Казах, че мястото ми беше добро, но не вярвах, че беше идеално; ние бяхме усамотени на двадесетия километър на Касия и за прислужник, който нямаше наблюдателен характер като моя, това щеше да бъде тежко неудобство. После вилата беше голяма, с партер само от салони и с втори етаж само от спални, а ние, прислугата, бяхме само трима, без да броя градинаря, готвачката, камериерката и аз. Най-сетне, и това беше най-лошото според мене, и двамата не бяха истински господари, тоест – родени господари. Той беше селяк, син на селяци, внук на селяци, а тя – от добро семейство, но голтачка, имаше претенцията да бъде господарка, ала й липсваше навикът, а пък, както се знае, в тия работи навикът е всичко.
Сутрин рано, след първата закуска, той излизаше, качваше се в една мощна луксозна кола и полетяваше по Касия, повечето пъти оставяше навън през целия ден и ми се струва, че в Рим, освен с внос-износ, се занимаваше и с други работи. Тя също имаше луксозна кола, която караше сама, но я използваше рядко или защото не й харесваше градът, или – по-вероятно – защото не познаваше никого там; така че оставаше във вилата, като обикаляше в панталони и плетена блуза от един салон в друг, от един етаж в друг, а също, ако времето беше хубаво, из градината. Винаги вършеше нещо, вярно е, защото в една толкова голяма къща винаги имаше нещо за вършене или пък, особено в следобедите, се свиваше в някое кресло, седнала върху подгънатите си крака, и четеше; но каквото и да правеше, обикаляше или из къщата или четеше, виждаше се, че е недоволна и че се отегчава. Понякога стоеше зад мене в градината, когато помагах на градинаря в саденето на цветя и в подрязването на дърветата; понякога се метваше на кон (тя имаше хубав кон в конюшнята в дъното на градината) и отиваше да препуска през полето, но винаги, в градината или на кон, запазваше недоволния и отегчен израз на лицето си.
Най-сетне, често като се стъмнеше, той се прибираше и започваше да натиска бясно клаксона още от ъгъла на Касия. При това свирене се виждаше кой е господарят на вилата: тя скачаше от дивана, където четеше, и се затичваше към вратата с дългите си тънки крака в съвсем тесните панталони; край нея, лаейки, тичаха двете грамадни червеникаво-черни датски кучета, едри като телета, които през целия следобед бяха спали, свити на кравай в краката й; тичаше камериерката, като закопчаваше престилката си и оправяше шапчицата си; тичаше градинарят, който беше и пазач, за да му отвори дворната врата; тичах и аз, за да разтворя широко вратата на къщата. Той извиваше с колата по алеята на градината, връхлиташе върху ни с ослепителните фарове, слизаше и влизаше в къщи с погледа на Мусолини. Първите му думи бяха винаги едни и същи: „Готово ли е?“ После отиваше да се излегне на един от многото дивани в салона; а тя, като същинска влюбена котка, се притискаше към него, хващаше едната му ръка и започваше да реши с пръсти дългите и черни косми на китката му. Той й оставяше ръката си и през това време с другата държеше вестника и четеше, без да й обръща внимание. После аз закопчавах сакото си, разтварях широко двойните врати на залата за хранене и с полупоклон известявах: „Трапезата е готова.“
Виждали ли сте някога в някоя мръсна гостилница из покрайнините на града някой беден, потен и мръсен общ работник, още с шапка от вестник на главата, как лакомо омита голяма чиния стар фасул с парчета свинска кожа? Точно такъв е и моят господар, въпреки че се прибира в къщи с луксозна кола и че носи дрехи от английски плат. На единия край на много дългата маса от жълт мрамор, с пръстени със салфетки и кристални чаши, със сребърни и порцеланови съдове, които не биха могли да бъдат по-хубави, седеше тя – важна, вдървена, пълна с достойнство; на другия край, втикнал кърпата за ядене в яката си, съвсем отпуснат на масата – той, тоест общият работник. Какво казвам – общ работник ли? Аз клеветя общите работници. Той, като децата, които още не вървят добре и на всеки две крачки падат на четирите си лапички, той, казвам, се опитваше да се храни с прибори, но често „падаше“ на ръцете си, особено ако се касаеше за пилета или бифтеци с кокал. Да не говорим за това, че дъвчеше с отворена уста или че пиеше, преди да е глътнал залъка, или че избърсваше устата си с опакото на ръката, или че нареждаше граховите зърна върху ножа и ги пъхаше в устата си; всичките тия най-просташки прояви той ги нанизваше една след друга като бисери. Естествено съпругата страдаше от това, защото, както често повтаряше, държеше за формата. Виждах я, че го гледа втренчено, с ония свои големи сини очи, а после поглеждаше мене и цветята, които бяха в средата на масата; или пък въздъхваше и свеждаше глава. Но той не обръщаше внимание на това и продължаваше по-отвратително и отпреди. Накрая тя ми казваше:
– Ремиджо, сменете чинията на господина.
Но в това време той гризеше някакъв кокал и възразяваше с ръмжене, точно като куче; и тогава трябваше да чакам, докато свърши, с чиста чиния в ръка.
Изкарах така един месец и като изключим тия досадни вечери, мога да кажа, че мястото ми харесваше. Живеех спокойно, имах хубава стая с баня, а отгоре на това можех да се посветя на градинарството, което е моята страст. Но една вечер избухна бурята, която всъщност винаги съм предвиждал. Както винаги, той бе налетял върху чинията с месо с двете ръце; спомням си, че бяха агнешки котлетчета, печени на скара и още съвсем горещи; тя го гледаше и както винаги, се измъчваше. Той изгриза едно след друго всичките котлетчета, на брой четири, омазнил се чак до ушите, и после, когато изглеждаше, че е свършил, започна отначало. Тогава тя, от другия край на масата, му каза твърдо:
– Валентино, не можеш ли да престанеш да ядеш все с ръцете? Като оставим всичко друго, ти си избърсваш пръстите с кърпите за ядене и трябва да имаме двайсет прислужници, за да се грижат за тебе.
Той разтрошаваше една кост с яките си гъсти и бели зъби – същински вълчи зъби. Извъртя свирепо очи и не каза нищо. Тя сви вежди и настоя:
– Валентино…
Той остави за миг костта и каза съвсем ясно:
– Остави ме!
И загриза отново.
– Не бива да се яде с ръце – подхвана тя, възбудена и нервна, – с ръце ядат селяндурите!
– Значи, аз съм селяндур, а?
– Да, ако продължаваш да правиш така, селяндур си.
– А ти знаеш ли какво си?
– Не зная и не искам да зная… а ти престани да се храниш с ръце!
– Ти си гладница, нахалница и глупачка.
При тези думи тя отдръпна за миг глава, сякаш я бяха плиснали с чаша вино в лицето, после заяви с достойнство:
– Може да съм гладница, но у нас никой не ядеше с ръце.
– Ами разбира се: вие не сте имали какво да ядете.
– Валентино!
– Я мълчи, глупачко!
Тогава тя загуби търпение. Надигна се над масата и като присви очи от злоба, изсъска:
– Аз никога не съм ти казвала какво мисля за тебе… Сега дойде моментът да ти го кажа: ти си селяндур, простак, невъзпитан, годен само да печелиш пари… Поне да беше хубав, но не си, джудже си!
Обидата с джуджето го засегна дълбоко. Едва успях да се отдръпна назад, за да не ме блъсне – с такава бързина той се бе спуснал към другия край на масата, където седеше съпругата му. Тя стоеше неподвижна и го погледна с безпомощна и конвулсивна усмивка на уста. Съпругът стигна до нея и вдигна ръка: тя го гледаше втренчено. Тогава той я удари по лицето веднъж и после втори път. Тя стана и излезе бавно от залата; съпругът я последва, освирепял; и после чух викове и крясъци, но викаше все той. Навярно я биеше, но не видях нищо.
Раздигах спокойно масата, както правех всяка вечер, и се прибрах в стаята си. Откровено казано, тая сцена не ми направи някакво особено впечатление: преди всичко, както казах, я бях предвидил отдавна; и после, знае се, трапезата е мястото, където стават сцените, а сцени като тия, и дори по-бурни, бях виждал много в прислужническото си поприще.
На следната сутрин станах много рано и отидох в гардеробната стая. Вилата беше потънала в дълбока тишина – тишината на къра. В гардеробната стая взех чифт негови обувки и започнах да ги чистя, тананикайки тихичко пред широко разтворения прозорец, през който нахлуваше слънцето. В това време вратата се отвори и тя застана на прага.
Погледнах я и веднага разбрах, че ударите са били силни и многобройни. Едното й око беше подпухнало, полузатворено в средата на кръгла синина. Една от ония тъмни синини, които после стават зелени и после жълти и трябва да мине цял месец, докато изчезнат. Тая синина придаваше на лицето й някакво странно изражение, едновременно смешно и печално. Аз я гледах, а синината беше едно от ония неща, които човек колкото по-малко желае да вижда, толкова повече ги гледа. После тя рече:
– Ремиджо, много съжалявам, но съм принудена да ви уволня.
Такова нещо наистина не очаквах. Останах смаян, с обувка в ръка. Най-сетне измънках:
– Но, госпожо, какво съм сторил, та да трябва да ме уволнявате?
– Вие нищо не сте сторили, дори съм доволна от вас.
– Ами тогава?
– Уволнявам ви поради онова, което се случи снощи.
– Че какво общо имам аз с него?
– Вие нямате вече нищо общо с него, но вие чухте и видяхте и аз не мога да се примиря с мисълта вие да останете в къщи, след като сте чули и видели.
– Но, госпожо – отвърнах аз, след като най-после разбрах, – това са неща, които се случват… Всички съпрузи и съпруги се карат и се бият както във високите слоеве на обществото, така и в низините. Колкото се отнася до мене, кълна ви се, все едно че нищо не съм видял и чул.
– Вярвам ви, но не мога да понеса да ми прислужва човек, който е чул и видял ония неща… Съжалявам, но вие сте уволнен.
– Но, госпожо, вие ме съсипвате!
– Ще ви дам отличен атестат – каза тя и си отиде.
Разбрахте ли? Те се караха и биха, а пък аз, който нямах нищо общо с това, трябваше да бъда уволнен. Не се опитах да настоявам, нито исках да прибегна до съпруга й, който, разбира се, щеше да ми даде право: тя всъщност ми беше приятна, разбирах я и си давах сметка, че моето оставане щеше да бъде за нея още едно унижение. При това тя щеше да ме намрази и аз трябваше пак да си отида. Затова не казах нищо, приготвих си бохчичката и си отидох същия ден, без да чакам да изтекат осемте дни. Но сега трябва да повторя онова, което казах по-рано: с една истинска господарка това не би се случило. Истинската господарка дори не забелязва прислужника. За нея той е прозрачен като стъкло. И в негово присъствие тя може дори да се съблече гола или да се бие до смърт със съпруга си, но все с чувството като че ли прислужникът го няма. Ех, истински господари няма вече в света!

Алберто Моравия – „Нови римски разкази“ 1959

Превод: Петър Драгоев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s