Архив

„Семейната гробница на Христос“?

„Кой е Исус Христос? За християните е син Божи, за евреите – лъжепророк, за исляма – първоначален пророк, а на Изток твърдят, че няколко години е бил в тибетските манастири. Кой е той – бог или обикновен смъртен?
1980 г. – в Йерусалим е открита гробница от 1 век. Върху каменните урни са изсечени имената на Йосиф, Мария, Исус… Тогава никой не обръща внимание на находката. 2002 г. – авторите събират екип от учени и възстановяват проучванията. ДНК експертизите показват, че Исус и Мария Магдалина са имали син, наречен Юда. Според статистическия анализ случайното съвпадение на имената от саркофазите с героите от евангелията е невъзможно.
2007 г. – в началото на март в САЩ излиза тази книга, а филмът, продуциран от Джеймс Камерън, е излъчен по „Дискавъри“. Шокиращото археологическо откритие се превръща в световна новина и предизвиква „титаничен дебат между вярващи и скептици“, както пише „Таймс“. И тогава нещо се случва. Някой спуска завесата и с един замах заличава няколко милиона отзиви в интернет, а филмът така и не е излъчен втори път.
Кой е човекът, който 2000 години след смъртта си на кръста, е способен да взриви подобен скандал?“

С това резюме се разпространява книгата от издателя „НСМ-Медиа“.

Предистория:
„Семейната гробница на Исус разтърси устоите на Църквата“ – публикация на НОВИНАР

„Къде е гробът на Христос?“ – материал от 13 март 2007 г. в сайта ДВЕРИ НА ПРАВОСЛАВИЕТО

„Няма друг бог освен Бог“ от Реза Аслан

Интервюто с Реза Аслан от 10 май 2007 г., и книгата му „Няма друг бог освен Бог“. видео ТУК

„Мохамед под слънцето на Калифорния“ – Една статия на Стоян Гяуров за книгата „Няма друг бог освен Бог“ от Реза Аслан.

Религията е нещо различно от вярата, казва Реза Аслан, тя е разказаната история на вярата. Религията е и още нещо – тя е борба за верния разказ. В исляма тази борба продължава и до днес, а нейното ожесточение и медийното й eкспониране въвличат целия свят в спора за същността на тази религия. Книгата „Няма друг бог освен Аллах“ на младия американски историк от ирански произход, който преподава в Калифорнийския университет в Санта Барбара, е нещо повече от критичен разказ за възникването и развитието на исляма, „тази така често недоразбрана вяра“; тя е преди всичко пледоария за необходимостта от реформи.

През 610 г. в арабския град Мека един търговец със склонност към самовглъбяване получава религиозно просветление и разбира, че е божият пратеник. Мохамед прекарва няколко години в дълбоки терзания относно истинността на своята мисия, но когато добива достатъчно самочувствие и започва да проповядва, градските управници – от клана, който от векове експлоатира вярата на бедуините, центрирана около светилището Кааба, и търговските възможности, разкриващи се от пос­тоянния приток на хора в града – са ужасени. След което решават да го убият, но Мохамед избягва в Медина, един оазис, населен предимно от юдаизирани араби. Именно там неговото първоначално социално-реформистко движение прераства в религия, а той намира формулата на новата вяра – „няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк“. С тази вяра няколко години по-късно Мохамед начело на своята армия се завръща триумфално в родния си град, отива в светилището Кааба и изхвърля оттам всички изображения на божества, като оставя само едно – онова на Христос.

Монотеистичната заостреност поставя исляма в редицата на християнството и юдаизма, от които той се отличава обаче по забележителната широта на възгледите си. Мохамед учи, че ислямът, както и другите две монотеистични религии, водят началото си от израилския праотец Авраам, че и трите са религии на книгата, а техните привърженици образуват едно верско племе. Коранът напомня на много места, че посланието му е просто „потвърждение на съществуващото преди (откровение)“. Тората, евангелията и Коранът разказват според Мохамед една и съща история, историята за отношението на човека към Бога, в течение на която мисионерското съзнание се предава като щафета на следващия пророк – от Адам през Мойсей и Христос до него самия, който е последният в тази верига.

Мюсюлманите вярват, разбира се, че Коранът съдържа окончателното откровение на Бога, а Мохамед е „печатът на пророците“. Коранът не обявява обаче другите свети писания за нищожни, а претендира просто, че е техният завършек. Можем да се съгласим с Реза Аслан, че това е забележително постижение в полето на монотеизма. Впрочем идеята, че всички текстове на откровението произлизат от една-единствена тайна книга в небето, има един още по-дълбок пласт. Това е мисълта на Мохамед за духовното родство между евреи, християни и мюсюлмани, които се молят на един и същ бог, четат от една и съща свещена книга и имат еднакви морални ценности. Всяка от тези групи съставлява отделна верска общност, ума, но заедно те образуват една голяма ума. Това е една необикновена идея, която Аслан синтезира в така сполучливото определение монотеистичен плурализъм.

Мохамед практикува онова, което проповядва. Той определя Ерусалим за посока на молитвите на мюсюлманите (по-късно обърната към Мека), възприема много от еврейските предписания за храна и чистота и призовава последователите си да се женят за еврейки; сред неговите десетина жени е имало една еврейка и една християнка. Унизителното положение на жената в мюсюлманското общество е общо място в критиката на исляма, но според тълкуването на Аслан това положение, означаващо по-скоро завръщане към предислямска Арабия, където един мъж струва сто камили, а жената петдесет, е резултат от опорочаването, а не от утвърждаването на идеалите на пророка. Самият Мохамед стига до благосъстояние благодарение на една изключителна жена – първата му съпруга Хадиджа, една богата, доста по-възрастна от него вдовица, която особено в началния период на божието му призвание е негова не само материална, но преди всичко духовна опора. Със или без нейното влияние Мохамед променя старите брачни и наследствени норми, така че жените в Арабия за пръв път получават правото да наследяват собствеността на мъжа си и да разполагат със зестрата си. Тези реформи обаче намират противоречиво отражение както в Корана, така и в живота, като и на двете места новият постулат за равенството на двата пола пред Бога се сблъсква с традицията, поставяща мъжа над жената. Изходът от този сблъсък е известен. Има още

Листата на Рой и катакали

„Ако я докосваше, не можеше да й говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.“

… ама само какви ги реди този човек.

Южна Индия, област Керала, представленията катакали, малко кардамон, баба Беба Кочама, собственик на Консерви и туршии „Парадайз“ (с първата сателитна чиния в Айеменем, следи „Дързост и красота“, цели войни, бедствия, живописни кланета, тенис и крикет, Бил Клинтън и кечистът Хълк Хоган, могат да бъдат призовани за домашна прислуга, и баба Беба Кочама, на свой ред, може да зареже чудната си градина с пикаещия Купидон). Kенгура (контейнери за отпадъци) на летището в Кочин – Южна Индия, спомените на Кохинор (един от най-големите диаманти в света) дъщеря на Беба Кочама, която пише озадачаващи писма до баща си, а отец Мълиган се чуди как момиче с мохамеданско име е попаднало в католически манастир. За Кочу Томбан – казано направо – за най-добрия малък слон. За близнаците Рахел и Еста, деца на разведената голяма Аму (малката Кохинор), докосваема (от висша каста) и невъзможната й любов с недокосваемия (от по-нисша каста) на име Велута („Богът на дребните неща“).

Има още

Юсуф Идрис – ГРЯХ

Пазачът в едно голямо частно имение Абдел Муталиб излиза на брега, след като се е изкъпал в оросителния канал, и забелязва край моста някакъв бял предмет. „Забеляза го и, разбира се, се зарадва. Такива са хората: видят нещо да се търкаля на пътя и вече се радват – късметът им излязъл!“ Но неизвестният предмет, който се белее на брега, е трупът на новородено бебе с явни следи от насилствена смърт.


Така започва Голямата-малка книжка „ГРЯХ“ на египетския писател Юсуф Идрис, издадена на български (превод на Венцел Райчев от руски език) през далечната 1967 година, Изд. “Народна култура”, цената е 0,36 лв. След „ГРЯХ“, благодарение на проф. дфн Цветан Теофанов, през 1987 г. на български са преведени още две произведения на майстора на късия разказ – “Човекът-винтче и птиците по дъното” и “Най-евтините нощи”.

Юсуф Идрис (1927-1991) е  световно признат автор, един от най-добрите майстори на късия разказ в съвременната египетска литература. През 1952 година Идрис получава магистърска степен по медицина в Каирския университет. През 1954 г. публикуват първия му сборник с разкази “Най-евтините нощи”. Идрис работи като лекар и психиатър в продължение на десет години, но се отказва от медицинската си практика в средата на 1960 г. за да се съсредоточи върху литературна кариера. През 1967 г. на Юсуф Идрис е присъдена наградата „Naguib Mahfouz“, за принос към египетската литература и променящите се ценности на египетското общество през ХХ век. Критиците отбелязват, че той е един от малкото арабски автори, които реалистично обръщат внимание в творчеството си на въпроси като бедността, отричането на гражданските свободи в репресивните общества, развитието на религиозния фанатизъм, и опустошителната бедност и безнадеждност в градските райони, сексуалните и културни навици, хомосексуалността, сексуалната импотентност, насилието, както и опасностите на религиозния фундаментализъм. Идрис използва разговорния език в своя диалог и някои критици не пропускат присмехулно да отбележат, че е мързелив и лош. Годините работа като  белетрист,  драматург, сценарист, редактор,  и есеист, неколкократните номинации за Нобелова награда за литература, опровергават критиците.

Но, сега за „Грях“, издадена през 1959 г. Горчивата повест „Грях“, не е лишена от  гневна авторова ирония дори в това, че „трагичната вина“ на бедната ратайкиня Азиза (задушила новороденото си…), се изразява в обстоятелството, че тя е взела от чуждата нива няколко полуизгнили картофа за болния си мъж. Оттам започва всичко… Азиза е хваната на „местопрестъплението“ от сина на управителя, и изнасилена. И заминава наемничка в далечно село за памукобера. Да се скрие, да не научи болният й мъж, да заработи за прехраната на семейството. Има още

Ектор Бианчоти представя – видео

Ектор Бианчоти – за „Без милост от небето“, интервю – Монреал ‘1986

Venant de publier „Sans la miséricorde du Christ“, Hector Bianciotti explique pourquoi il s’est mis à écrire en français et parle de son quartier du canal Saint-Martin, de l’immigration, de la culture française fermée, de l’intégration par le palais et les saveurs. Il se dit „pessimiste mais réconcilié avec la vie et prêt au bonheur“. „S’il y a une seule chose qui a du sens, alors tout a un sens“. Interviewé par Reine Malo à „Bon dimanche“, à Montréal en 1986.

връзка – 1   https://windandfog.wordpress.com/2009/03/09/sans-la-misericorde-du-christ-1985/

връзка – 2   https://windandfog.wordpress.com/2009/03/11/%d0%b8%d0%b7-sans-la-misericorde-du-christ-1/