Архив

Алберто Моравия – „Свидетел“

Алберто Моравия - Нови римски разказиКазват, че един ден всички ще бъдем господари и няма да има вече прислужници. Казават, че занаятът на прислужника бил недостоен за човека, защото човек не бивало да служи на друг човек. Казват, че един ден всичко ще си вършим сами, без прислужници, като диваците. Не споря: човек никога не стои на едно място и винаги чувства нужда да промени това, което съществува, и може би ще го промени в по-лошо, но ще трябва да го промени, и после, за да се утеши, ще го нарече напредък. Ала трудното е в това, че – поне доколкото аз зная – на десет души се раждат може би двама господари, а другите се раждат слуги. На господаря, който е роден господар, му е приятно да заповядва още от пелени; а другите не са доволни, докато не намерят господар, който да им заповядва. Ех, хората са различни; и въпреки напредъка винаги ще има господари и прислужници, само че ще носят друго име, а известно е, че думите са всичко за хората; и който се обижда, като чуе да му казват „хамалин“, изтичва, когато му изкрещят „носач“.
За себе си ще кажа, че съм роден прислужник, живял съм до днес като прислужник и ще умра може би като стар глупак, но прислужник. Приятно ми е да прислужвам, приятно ми е да се подчинявам; приятно ми е да се осланям на волята на друг човек. Служа: понякога обаче думата заблуждава. Като размисля добре, намирам, че докато аз служа на господаря, той пък служи на мене. И действително, ако го нямаше господаря, аз не бих могъл да работя като прислужник. И като какъв бих могъл да работя тогава? Като гробар ли?
И така, като си сменях един господар с друг, било защото господарят не ми харесваше, било защото аз не му харесвах или поради друга причина, в края на краищата попаднах в една вила на пътя Касия, където ми се стори, че намерих хубаво място. В тая вила, построена неотдавна, живееха мъж и жена, венчани също неотдавна. Жената беше руса, с продълговато и красиво лице, с много големи и трескави сини очи; много слаба, висока и изискана, тя приличаше на момче и поради златистите си късо отрязани коси. Мъжът беше с тъмни коси и очи, нисък, ала як, с много широки рамена, с четвъртито лице, с дебел глас, важен и авторитетен човек, един от ония ниски хора, които си отмъщават за малкия си ръст, като си разиграват коня и нахалничат. Коренът му беше сигурно селски, поне ако се съдеше от майка му, която веднъж попадна във вилата и за малко не я взех за една от ония селянки, които обикалят с кошничка пресни яйца в ръка. Съпругата обаче беше от добро семейство, струва ми се, че беше дъщеря на някакъв висш съдебен служител.

Има още

Advertisements

Из „Една Коледа в Париж“ на Моъм

Саймън каза:

“    – За любовта са изприказвани безброй глупости. Значението, което й се приписва, се разминава коренно с фактите. Хората говорят за нея, сякаш очевидно е една от най-великите човешки ценности. Няма нищо по-спорно от това. Преди Платон да въплати сантименталните си чувства в завладяваща литературна форма, древните не са й отдавали по-голямо значение, отколкото заслужава; в здравия реализъм на мюсюлманите тя не е нищо повече от физиологична нужда; само християнството, опирайки емоционалните си твърдения на неоплатонизма, я превръща в основна цел, смисъл и основание на живота. Но християнството е било религия на робите. Давало е на бедните и потиснатите надежда за възмездие за страданията на този свят и любовта като опиат за по-лесно преживяване на настоящето. И като всеки наркотик тя изтощава и погубва всеки, който стане зависим от нея. Вече две хилядолетия тя ни задушава. Отслабва волята и куража ни. В съвременния свят е очевидно, че почти всичко друго е по-важно от любовта; знаем, че само мекушавите и глупавите допускат тя да влияе на действията им; и въпреки това продължаваме да я превъзнасяме. В литературата, на сцената, от амвона, от ораторската трибуна звучат същите стари сантиментални глупости, с които навремето са замазвали очите на робите в Александрия.“

в “Сарая

[…] – Значи е попаднал на най-подходящото място.
Тя изгледа Чарли изпитателно. Жената беше около трийсетте, с хубаво, строго и резервирано лице, с прав нос, тънки, начервени устни и стегната брадичка; носеше спретнат тъмен костюм с малко мъжка кройка. Имаше якичка и вратовръзка, а на гърдите си – кръста на известен английски полк. Има още

Из „СМЪРТ на кредит“ – Луи-Фердинан Селин

Гюстен Собейо, не че искам да кажа нещо лошо за него, ама като трябваше да сложи диагноза, не се прехласваше много-много. Ориентираше се по облаците. Като излизаше от къщи, първо поглеждаше нагоре: „Фердинан – викаше ми, – днес няма начин да не е дошъл редът на ревматизмите! Залагама сто су!“… Тъй, по небето. Никога не бъркаше особено, защото добре познаваше температурата и различните темпераменти.
– Опа! Ето ти горещници след хладните дни! Запомни! Това е на каломел, веднага можеш да си го кажеш. А във въздуха се таи жълтеница! Вятърът се обърна.., Север върху запад! Студ върху проливен дъжд… Туй е на петнайсетдневен бронхит! Хич не си струва да излизат от бърлогите си. Ако командвах аз, щях да си пиша рецепти в леглото… Има още

Херман Хесе – за завистта и щастието

„И ако някой от приятелите и учениците на Кнехт му завиждаха за много неща, то, също както е със значителните личности, му завиждаха не само за неговото вътрешно величие и енергия, но и за привидното щастие, за привидната благосклонност на съдбата. По-малкият вижда във великия тъкмо това, което е в състояние да види, и в пътя на Йозеф Кнехт, и във възхода му в същност за всеки наблюдател има нещо необикновено блестящо, светкавично, наглед постигнато без усилие, за онова време от неговия живот бихме могли да се опитаме да кажем: той има щастие. Но не желаем да прави опита и да анализираме това „щастие“ от гледна точка на разума или на морала, независимо дали може да се обясни като причинно следствие от външни обстоятелства, или един вид възнаграждение за особена добродетел на Кнехт.
Щастието няма общо нито с разума, нито с морала, по своята същност то е нещо магическо, принадлежи към ранен, младенчески стадий в развоя на човечеството. Наивният щастливец, надареният от феите, разглезеният от боговете не е обект на рационалистични наблюдения, а с това не е и на биографично изследване, той е символ и стои отвъд личностното и историческото. Въпреки всичко има забележителни хора, чийто живот не можеш да си представиш без щастие, все едно дали се състои само в това, че те и задачата, която им отговаря, действително са се съчетали исторически и биографично – хората, които не са родени твърде рано или твърде късно, видимо Кнехт спада към тях. Така неговият живот, поне в един от своите отрязъци, оставя впечатлението, че всичко, което е заслужавало да бъде пожелано, някак само е падало в скута му. Не искаме да отречем този аспект или да го заличим, разумно бихме могли да го разтълкуваме с биографичен метод, който не е само наш, но е желан и позволен в Касталия, а именно да го обясним с едно почти безгранично проникване особено в личното, в съвсем частното, в здравето и в болестта, и в колебанията и кривите на жизнерадостта и самочувствието. Убедени сме, за нас това не подлежи на разискване, че една такава трактовка на биографията ще ни доведе до доказателства за съвършено равновесие между щастието и страданието му, но ще създаде невярна картина за неговия облик и живот.“

Из „Игра на стъклени перли“

Заратустра и Калвино


(UPI Photo/Mohammad Kheirkhah)

Итало Калвино – Пламъците в пламъци (1975 г.)

Огънят се пази в заключеното светилище на храма на Заратустра. Ключ от него има само маубадът и единствено той може да влиза; по време на ритуала пламъкът се вижда през желязната решетка. Има още