Архив

Итало Калвино – Колекция от пясъци

1974 г.

Има едно лице, което колекционира пясъци. Пътува по света и стигне ли на някой морски плаж, на бреговете на река или езеро, в някоя пустиня или степ, взема шепа пясък и я отнася със себе си. Като се върне, в дома му го очакват подредени на дълги рафтове стотици стъкленички, в които събраният на брега на Балатон фин сив пясък, снежнобелият от Сиамския залив, червеният, отлаган от река Гамбия по течението й през Сенегал разгръщат бедната си цветова гама, напомняща еднообразието на лунната повърхност, макар да са различни по структура и състав, като се почне от белия и черен чакъл на каспийските плажове, който сякаш все още е окъпан в солена морска вода, и през миниатюрните камъчета на Маратея – също бели и черни – се стигне до финия като брашно, бял, осеян с виолетови охлювчета пясък от Търтъл Бей, край Малинди в Кения. Има още

„Защото любовта може да бъде и торен бръмбар.“

Michel Tournier

Любовта и приятелството – Мишел Турние

Когато се прави сравнение между любовта и приятелството, отначало натежават аргументите в полза на любовта. В сравнение с любовната страст, приятелската връзка изглежда лековата, безинтересна и не съвсем сериозна. Любовта извлича преимущества от това, че от няколко хилядолетия я прославят в театъра, поезията и романите. Не е ли приятелството за окайване в сравнение с нея?
Но ако се вгледаме по-отблизо, преимуществата, от които се ползва любовта, в сравнение с приятелството, са много спорни. Едно от тях е, че не може да съществува приятелство без взаимност. Не можете да изпитвате приятелски чувства към някой, който няма такива към вас. Приятелството е или споделено, или не съществува. Докато изглежда, че любовта се подхранва от нещастието, когато е несподелена. Нещастната любов е основната тема на трагедията и на романа. „Аз обичам и съм обичан – е казал поетът. – Това щеше да е истинско щастие, ако ставаше дума за едно и също лице!“ Има още

Има ли още нужда да се пишат романи?

Избрах „Диалог между двама писатели в криза“, текст из „ЕСЕТА – Итало Калвино“, появил се след фойерверките от филмите на Федерико Фелини – „La strada“ (1954), “Нощите на Кабирия” (1956), “Сладък живот” (1960), и преди “Затъмнението” (1962 г.), „Фотоувеличение“ (1966) (по разказа „Лигите на дявола“ на Хулио Кортасар) и “Забриски пойнт” (озвучен от прохождащите Пинк Флойд), филми на Микеланджело Антониони.

Диалог между двама писатели в криза

Итало Калвино

Из доклад, прочетен през март и април 1961 г. в различни градове на Швейцария, Швеция, Норвегия и Дания.

Преди няколко дни се срещнах с един колега писател. Рече ми:
– Изпаднал съм в криза.
– А, и ти ли? – отвърнах му. – Радвам се.
Виждаме се рядко с този приятел, има-няма един път в годината, но си пишем от време на време. И винаги – когато разговаряме и когато си пишем – все сме на различни мнения. Той твърди, че литературата в нашия век е напълно побъркана, че е интелигентска, суха и изопачена в основата си от преднамерена полемичност; трябва – казва – да се върнем към сантименталността и близостта на великите писатели от деветнайсети век до живота. Аз му възразявам, че съвременният живот трябва да се изобразява в неговата грубост, бесен ритъм, механичност и нехуманност. Само така ще открием истинските корени на днешния човек.
В дискусиите си и двамата заставаме на крайни позиции: аз се настървявам, хем да го ядосам, хем защото вярвам донякъде в това, което казвам, а той се ядосва още повече преди всичко защото вярва в онова, което казва, но също и за да ме поразсърди.
Та казвах, че когато се срещнахме преди няколко дни, той ми рече: „Изпаднал съм в криза“, а аз му отвърнах: „А, добре, значи и ти!“, и то не защото съм толкова жесток, че да се радвам на чуждото страдание, а защото за писателя състоянието на криза – когато отношението със света, върху което той е изградил творчеството си, се окаже неподходящо и е нужно да се открие друго отношение, друг начин за преоценка на хората, на реалността, на логиката в човешките съдби – е единственото състояние, което носи плодове, позволява ти да се докоснеш до нещо истинско, дава ти възможност да напишеш тъкмо онова, от което хората имат нужда, макар те да не съзнават, че именно то им е нужно.
– Когато пишем, ние насилваме живота чрез морализъм или свръхинтелектуалност, което е едно и също – казваше моят приятел. – Всички, включително и аз, принуждаваме нашите герои да се държат абсурдно.
Това звучеше странно в устата на моя събеседник, който обратно, е известен с изключително опростен стил, със скромни, делнични и естествени чувства, вложени в образите на героите.
– Абсурдно казваш. Аз пък мисля, че точно това трябваше да правим – отговарям му. – Да представяме живота на нашето време, ще рече да доведем до крайност онова, което е скрито в него, да напипаме всичките му драматични възли, пък ако ще да стигнем и до трагедията. Има още

Из „Паломар“ – Итало Калвино

ПАЛОМАР ПАЗАРУВА

Килограм и половина гъша мас

Гъшата мас се предлага в стъклени буркани и според етикета, написан на ръка, всеки един от тях съдържа: Две парчета угоена гъска (краче и крило), гъша мас, сол, пипер. Нето тегло: килограм и петстотин грама.“ Меката, белезникава гъстота, която изпълва бурканите, поглъща светския шум – една кафява сянка се надига от дъното и като в мъгла от спомени прозират пръснатите из маста гъши крайници.
Господин Паломар се реди на опашка в една парижка колбасарница. Предстоят празнични дни, но тук блъсканицата е обичайна за всяко време, защото той е един от добрите магазини на столицата, оцелял по чудо в квартал, където намалението на търговския оборот, данъците, ниските заплати на консуматорите, а сега и стопанската криза са довели до фалита на старите магазинчета, заместени едно след друго със супермаркети.
Докато чака реда си на опашката, господин Паломар съзерцава бурканите. Опитва се да ги вмести сред спомените си за онова тлъсто ястие от задушено месо с боб, чиято главна съставка е гъшата мас; но не му се притичва на помощ никакъв вкусов или гастрономически спомен. И все пак името, представата, идеята го привличат, събуждат внезапна приумица, свързана не толкова с глътката, колкото с еротиката – от планина гъша мас изниква женска фигура, която маже с бяло розовата си кожа и той вече не вижда как си проправя път към нея сред гъстите вълни, как я прегръща и двамата потъват заедно.
Прогонва неуместната мисъл от главата си, вдига поглед към тавана, където наред с коледните гирлянди висят салами като плодове от клони в Страната на изобилието. Навсякъде наоколо му, по мраморните рафтове, изобилието тържествува в разработените от цивилизацията и изкуството форми. В резените дивечов пастет с различен вкус са фиксирани завинаги скокът на елена и полетът на яребицата. Желетата от фазан се разстилат в сиворозови цилиндри и като доказателство за произхода им, на върха им са побити по два птичи крака, които издават кривите си нокти сякаш от благороднически герб или от ренесансова мебел. Под желатиновата обвивка изпъкват като големи бенки черните трюфели, подредени в редица като копчетата по костюма на Пиеро, или като нотите на партитура, за да очертаят различните розови лехи от чернодробни пастети,
нарязани колбаси, пръстени гърнета с кървавици, ветрилата от сьомга, фаршированите ангинари, украсени като трофеи. Лайтмотивът на черните кръгли кутийки с хайвер обединява разнообразието на експонатите, сякаш господа в смокинг са заобиколили по време на бал с маски пъстрата тълпа от млади жени. Има още

„Хляб по водите“ (1981) – Избори (2009)

Из „Хляб по водите“ (1981) – Ъруин Шоу

„Отиде в библиотеката и потърси друга книга, но нито едно от заглавията по рафтовете не му допадна. Седна пред телевизора и го включи. Натискаше наслука копчетата едно след друго. Когато екранът се проясни, той видя образа на Ръсел Хейзън и чу някакъв глас да казва:

– Съжаляваме, че сенаторът Блакстоун, който трябваше да присъства на това обсъждане, не е могъл да напусне Вашингтон. Провървя ни, че успяхме да намерим мистър Ръсел Хейзън, изтъкнатият юрист, известен с познанията си по темата ни тази вечер – международното право, – който бе така любезен да се съгласи да замести сенатора в нашето предаване.

Хейзън, облечен безупречно и внушително сериозен, кимна едва забележимо към камерата. После камерата показа в едър план масата с другите трима позастаряващи участници с учен вид и побелелия водещ, които седяха в кръг.

– Господа – започна Хейзън със силен и уверен глас, – боя се, че ние смесваме две съвсем отделни понятия: външните работи и международното право. Независимо дали това ни харесва, или не, външни работи съществуват. Но международното право се е превърнало в измислица. Налице са международно пиратство, международни атентати, международен тероризъм, международни подкупи и разменна търговия, международна драма и международен анархизъм. Нашето национално право може би не е пълна измислица, но най-великодушното описание, което бихме могли да приемем за него, е, че в най-добрия случай то е полуизмислица. С нашия правен кодекс, при нашата конкурентна система, във всички по-важни случай този, който може да наеме най-скъпия адвокат, си излиза от съдебната зала с оправдателна присъда. Разбира се, понякога има и изключения, които само доказват това правило.

Когато за първи път започнах адвокатската си практика, вярвах, че поне в общи линии се раздава правосъдие. За нещастие, след толкова много години в тази професия, вече не мога да поддържам подобна вяра…

Боже господи, помисли си Странд, какво смята, че прави?

– Съдебната корупция, местните и расови предрасъдъци на хората, които седят на местата на съдиите, твърде често са били разобличавани на първите страници на нашите вестници, за да се нуждаят от допълнителен коментар тук; купуването на постове чрез политически помощи е почитан обичай; подкупването на свидетели, предварителната им обработка, укриването на доказателства се практикува дори в най-висшестоящото учреждение в страната; продажността на полицията е станала пословична, а във всичките ни университети се преподава как хората от моята професия, заклели се да бъдат служители на закона, да го заобикалят.

Водещият програмата, който се въртеше неспокойно на стола си, се опита да го прекъсне:
– Мистър Хейзън… аз не мисля, че…
Хейзън го спря, като махна заповеднически с ръка, и продължи:

– Да се върнем към представата за международното право … по някои дребни въпроси, като правото на риболов и нарушаване на въздушното пространство от авиацията, може да се стигне до някакво споразумение и до спазването им. Но по решаващи въпроси, като например правата на човека, неприкосновеността на границите на суверенните държави, опазването или унищожаването на цели народи, не сме стигнали по-далече, отколкото през времето на воюващите скитнически племена. В Обединените нации ние, американците, въведохме кражбата и клеветата. Аз минавам за специалист по международно право, но ви уверявам, господа, че такова нещо не съществува и колкото по-скоро го разберем и се махнем от този вражески парламент на брега на Ист Ривър, толкова по-добре ще бъде за нас години наред. Благодаря за вниманието и ви моля да ме извините, че не мога да остана до края на тази интересна дискусия. Имам ангажимент другаде.
Хейзън кимна едва ли не сърдечно на другите около масата, които седяха като препарирани, стана и си излезе.

Странд се пресегна и угаси телевизора. Остана да седи, втренчил поглед в празния екран, чувствайки се замаян, като че току-що е станал свидетел на нелепа катастрофа.“

Превод: Людмила Евтимова

Ъруин Шоу – „Хляб по водите“ – изд. „Народна култура“, София, 1987